Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 5

— Бъди спокоен, ако някой излезе, ти ще бъдеш. Въпросът е…

Позивният сигнал от базата ги накара да се разлетят из помещението като духнати от вятър перушини. Антон пръв се докопа до пулта, включи, познаха гласа на прекия ръководител на полета им, който се силеше да вдъхва спокойствие и увереност:

— Какво става, момчета? Дайте да видим…

— Нали имате снимките? — рече Антон.

— Нищо де, дайте нови!

Тоя глас все пак внесе малко ред на борда. Акира включи телевизионното предаване. Показа му най-напред целия команден сектор, за да го увери, че екипажът е налице, после пусна видеозаписа на заснетото досега, след което превключи външната камера на канала за Земята.

— Аз отивам — извика високо Гибсън, очевидно за да го чуят и в базата, да ги постави пред готово решение или пък да им покаже храбростта си.

И отплува към складовото помещение за скафандъра си. Антон не го спря. Нещо такова все трябваше да се направи, каквито и дълбокомислени предложения да им съобщяха от базата. Наоколо нямаше нищо заплашващо. Фигура някаква, гола и безпомощна, молеше за приют — това им показваха уредите, това им казваше и оня невероятен глас, прозвучал по още по-невероятен начин едновременно в руския и японския мозък. Разбира се, доколкото можеше да се вярва и на уредите, и на мозъците.

— Санеев, това е монтаж, нали? — попита разколебан в спокойствието си ръководителят на полета.

Антон щеше да се ядоса, но не намери сили и за това. Тая гола фигура и на Земята би била изненадваща, а тук направо те парализираше с чудовищната си абсурдност. В половината век шетане около Земята и близките планети не бяха се случвали никакви непредвидени чудеса. Или се случваха само такива, пред които ахкаха единствено учените от съответните специалности. Обикновените труженици в Космоса отдавна вече не се учудваха на нещо. А и въпросът на ръководителя им беше законен. Скучаещите космонавти често измайсторосваха от скафандри, дрехи и разни вещи чудновати същества, които показваха като току-що уловени същества от други цивилизации. Разбира се, тия шеги те си правеха само с дежурния оператор и никога не в извънредни повиквания — то би било грубо нарушение на правилника.

— Щом не ми вярвате… — закани се Антон. Прекъснаха го, защото го познаваха; той не беше от тия, които скучаят в Космоса, и никога не бе си позволявал подобна шега.

— Добре, добре! Провери стерилността на пространството около кораба и прибери тялото в шлюзовата камера. Действувай по правилника! След час дай връзка.

Гибсън мъкнеше и трите скафандъра. Мълчаливо ги навлякоха, като си помагаха един другиму, защото изведнъж бяха загубили сръчността си. И все поглеждаха към екрана с надеждата, че междувременно тялото ще е побягнало. Макар да не бяха професионали като Санеев, а учени, заети в програмата за Марс, англичанинът и японецът притежаваха достатъчно знания и опит, та да действуват самостоятелно в един космолет. Нямаше нужда да им се напомня и правилникът. Половинчасовата педантична проверка на скафандрите — на топлинната им защита, на херметичността им, на дихателната апаратура, на радиофонната връзка… Само длъгнестият и с малко инфатилна физиономия доктор-инженер Томас Гибсън се обади веднъж през това време с женски гласец в шлемофона им: „Моля ви се, пуснете ме да се постопля при вас! Аз съм едно бедно невинно момиче, на двайсет годинки съм, гръдна обиколка сто и пет сантиметра…“