Читать «Камера помътняла» онлайн - страница 12

— Добре ли е той? — извика Чарлз Фрек. Сърцето му все още не можеше да се успокои.

— Да.

Джери стоеше до момчето, задъхан.

— Мамка му! — извика той ядосано. — Нали ти казах да ни изчакаш да го направим заедно? А когато крикът започне да се хлъзга… Мамка му, човече, не можеш да задържиш пет хиляди фунта!

Лицето му беше навъсено. Момчето, малкият Ратъс, изглеждаше отчаян и явно се чувстваше виновен.

— Аз те виках много пъти!

— Отидох да си почина — обясни Чарлз Фрек, знаейки за своето слабоумие, за своята собствена идиотия, не по-малка от тази на момчето и също толкова смъртоносна. Беше се провалил като възрастен човек, поел отговорност. Ала искаше да се оправдае по някакъв начин, също като момчето. — Но сега осъзнавам…

Той изпищя и фантастичното представление се прекъсна за момент. То всъщност можеше да се нарече по-скоро документална прожекция, защото Чарлз помнеше деня, в който това се бе случило наистина, още когато те тримата живееха заедно. Джери имаше блестяща интуиция — ако не беше тя, Ратъс щеше да се озове под задницата на понтиака със смазан гръб.

Тримата тръгнаха в мрачно настроение към къщата, без дори да приберат търкулналата се гума.

— Бях заспал — измърмори Джери, когато влязоха в тъмната вътрешност на къщата. — За пръв път от няколко седмици буболечките ми позволиха. Не бях спал изобщо от цели пет дни… Мислех си, че те са си отишли. Те си бяха отишли. Смятах, че най-накрая ще се откажат и ще отидат на някое друго място. Ще си харесат друга врата и ще напуснат цялата къща. Сега ги усещам отново. Мислех, че десетият флакон „Унищожител на вредители“, който купих, е подействал… Или май беше единайсетият… Но те отново ме изиграха, както правят с всички останали.

Ала гласът му сега беше унил, не ядосан, само тих и объркан. Пресегна се към главата на Ратъс и го плесна.

— Ти, глупаво дете… Когато крикът се плъзга, се разкарай оттам. Забрави за колата. Никога не се опитвай да я буташ обратно или да задържиш цялата тази маса с тялото си.

— Но, Джери, беше ме страх, че оста…

— Майната й на оста. Майната й на колата. Това е твоят живот.

Тримата пресякоха тъмната гостна и в настоящия за Чарлз момент прожекцията примигна и умря завинаги.

2

— Джентълмени от Клуба на анахаймските лъвове — започна човекът с микрофона, — този следобед окръг Ориндж ни е предоставил прекрасната възможност да изслушаме агент под прикритие от Отдела за борба с наркотиците на полицията в окръг Ориндж, след което ще можем и да му зададем въпроси.

Той сияеше, този човек с безвкусен розов костюм, широка ластична жълта вратовръзка, синя риза и обувки от изкуствена кожа. Беше прекалено дебел, прекалено стар и прекалено щастлив, въпреки че нямаше много поводи за щастие.

Докато го гледаше, агентът под прикритие усети, че му се повдига.

— Както вече сте забелязали — каза водещият на Клуба на лъвовете, — вие почти не виждате човека, седнал от дясната ми страна, защото той е облечен с нещо, наречено „калейдоскопен костюм“. Той носи — и е длъжен да носи — този костюм по време на някои дейности, всъщност на повечето дейности от своята всекидневна работа в служба на закона. После той ще обясни защо.