Читать «Камера помътняла» онлайн - страница 10

Тя го погледна замислено, докато той караше.

— Изглеждаш готин тип. Ще купуваш ли и после? Ще продължиш ли да си взимаш от мен?

— Разбира се — отвърна Чарлз, чудейки се дали ще намери стока на по-изгодна цена от нейната до следващия път, когато се видят. Усещаше, че ще намери. И в двата случая печелеше. Точно така, при всички случаи имаше изгода.

„Какво щастие е — помисли си той — да знаеш, че имаш хапчета.“

Денят извън колата, забързаните нанякъде хора, слънчевата светлина — всичко отлиташе покрай него незабелязано. Чарлз беше щастлив.

Виж ти на какво попадна напълно случайно — защото всъщност черно-белите го бяха последвали по случайност. Неочакван нов източник на Субстанцията С. Какво друго да иска от живота? Сега вероятно можеше да разчита, че ще минат две седмици, почти половин месец, преди отново да закъса. Две седмици! Сърцето му сякаш полетя и той пое с пълни гърди лъхащия през отворените прозорци на колата аромат на пролет.

— Искаш ли да дойдеш с мен да видим Джери Фабин? — попита той момичето. — Нося му малко багаж във Федерална клиника 3, където го откараха снощи. Не съм взел много неща, защото има шанс да го пуснат и не искам да мъкна всичко обратно.

— По-добре е да не се виждам с него — отвърна Дона.

— Познаваш ли го? Джери Фабин?

— Джери Фабин мисли, че аз съм го заразила с онези буболечки.

— Листни въшки.

— Е, тогава той не знаеше какви са. По-добре да стоя далече от него. Последния път, когато го видях, беше наистина враждебно настроен. Проблемът е в рецепторните зони на мозъка му, поне аз така мисля. И в правителствените бюлетини го обясняват по този начин.

— Това не се лекува, нали? — попита той.

— Не — отвърна Дона. — Необратимо е.

— От клиниката ми казаха, че ще ми разрешат свиждане. Казаха още, че вярват, че той ще може да работи нещо, сещаш се… — Той направи жест с ръка. — Не да е… — Отново размаха ръце. Беше му трудно да намери думи за онова, което се опитваше да обясни за приятеля си.

Дона го изгледа и каза:

— Речевият ти център е увреден, нали? В твоя — как се казваше? — тилен дял на мозъка.

— Не — отвърна той енергично.

— А имаш ли изобщо някакъв тип увреждания? — Тя го почука по главата.

— Не, просто… сещаш се. Трудно ми е да говоря за тези шибани клиники. Мразя психиатричните клиники. Веднъж бях там на посещение на едно момче, което се опитваше да покрие пода с восък. Те твърдяха, че не може да го направи, тоест не може да се сети как да го направи… Но се опитваше. Продължаваше да се опитва и след месец, когато го посетих пак. По същия начин, отново и отново, както първия път, когато отидох при него. Не можеше да разбере защо не го прави както трябва. Спомням си изражението на лицето му. Беше сигурен, че ще успее, ако продължава да опитва. „Какво правя не както трябва?“ — все ги питаше той. Нямаше как да му обяснят. Имам предвид, че му казваха — по дяволите, и аз му казвах! — но той все не можеше да проумее.

— Рецепторните зони в мозъка са първото, което обикновено се поразява, така съм чела — каза Дона тихо. — Това става, когато човек получи инсулт или нещо подобно, нещо много тежко.