Читать «Играта на лисиците (Епизоди от агентурната борба)» онлайн - страница 33

Англичаните изпращат всички събрани материали в САЩ и през януари 1938 г. в тази работа се включва и ФБР. През това време Румрих, окрилен от перспективата да получи обещаната от Шлютер огромна сума от две хиляди долара, трескаво се залавя да издири възможност да се сдобие с мобилизационните планове и паспортните формуляри. Вече след войната Файфер, разказвайки ми за предложенията на Румрих, отбеляза:

— За съжаление Шлютер, общо взето здравомислещ и солиден агент, се оказа под влиянието на този смахнат човек. Той беше така заслепен от абсурдните замисли и необмислените предложения на Румрих — плод на болното му въображение, — че без наше знание се съгласи да участвува в някои операции, за които ние, в Центъра, нищо не знаехме.

Всъщност Файфер знаел поне за едно от предложенията на Румрих, но го намерил за съвсем приемливо. Ставало дума за мобилизационните планове. Румрих надушил, че до тях има достъп командирът на 62-ри зенитен полк от бреговата отбрана полковник Хенри Елгин, и съчинил фантастичен план за отвличането на офицера. Била изфабрикувана заповед от името на началник-щаба на армията генерал-майор Крейг, в която на полковника се предлага да се яви в нюйоркския хотел „Макалпин“ на „оперативно съвещание“, при това „заповедта“ задължавала Елгин „да вземе със себе си всички мобилизационни планове, плановете на бреговата отбрана, а също карти и схеми“. По-нататък събитията трябвало да се развият по следния начин: щом Елгин прекрачи прага на стаята, избухва напълнена с хлороформ бомбя, офицерът загубва съзнание, агентът, изпълняващ ролята на наемател в хотелската стая, грабва чантата с документите и я предава на очакващия го във вестибюла Румрих. Бомбата с хлороформ трябвало да хвърли Шлютер, намиращ се в стаята в ролята на прислужник, който мие прозорците.

Когато Румрих изложил своя замисъл, Шлютер чак се стъписал:

Много е сложно и рисковано.

Румрих се усмихнал:

— Нашият малък трик може и да вдигне малко прах, но е съвсем безопасен.

— Все пак мисля — продължи, Шлютер, — че трябва да получим разрешение от господин Шпилман.

Шлютер посъветвал Румрих да напише писмо на Файфер и да го изпрати в Бремен чрез „пощенската кутия“ в Данди. Това писмо заедно с другата хваната кореспонденция било предадено от англичаните на американските органи за сигурност. Полковник Елгин бил уведомен и инструктиран как да изиграе ролята на наивник. Сътрудниците на ФБР и на военното контраразузнаване вече се готвели да затръшнат вратата на капана още щом Елгин се появи в хотел „Макалпин“, но операцията не се състояла. Файфер, след като получил писмото с подробния план на Румрих, изпратено по предназначение от английското контраразузнаване след снемане на копие от него, възкликнал ужасен: „Той луд ли е?!“ Файфер незабавно се свързал с Шлютер в Ню Йорк, изцяло отменил безумния план и дори заповядал на Шлютер да се върне в Бремен „за срочна консултация“. Нелепостта на плана на Румрих така стряска Файфер, че той решава да „замрази“ агента, докато не е станало твърде късно. Докато Шлютер го няма, Румрих, вечно нуждаещ се от пари и завладян от мисълта да получи ако не две, то поне хиляда долара, разработва комбинация с цел да се сдобие с паспортни формуляри. Той не подозира, че е заблуден. Очевидно Шлютер неправилно му е предал поставената от Файфер задача: на него му били необходими чисти, непопълнени паспорти, с които Румрих трудно би могъл да се сдобие, а не паспортни формуляри — тях можел да получи всеки, който се обърне с молба да му се издаде паспорт (т.е. формуляр-заяв-ление, формуляр-анкета и т.н.). Румрих не знае за това недоразумение. В стремежа си да се сдобие с формуляри на всяка цена, той решава да се обърне към нюйоркския отдел на консулското управление на Държавния департамент на САЩ, но когато се приближава до сградата се изплашва и се насочва към централната гара. Оттук той звъни на началника на отдела Хойт, представя се за заместник на държавния секретар Едуард Уестън и с властен тон заповядва да му се донесат 35 паспортни формуляра в хотел „Тафт“ — той ще чака в хола. Телефонният разговор озадачава Хойт. Той никога не е чувал за заместник на държавния секретар с фамилно име Уестън. Странно му се струва и друго: всъщност Уестън има предвид формулярите, които всеки може да получи свободно. Защо му е притрябвало да звъни точно на него и защо за връчването на формулярите трябва да се определя някаква си среща?