Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 78

— Миз Блумууд, обажда ви се Дерек Смийт, Ендуич Банк.

КАКВО? Толкова съм шокирана, че слушалката се изплъзва от ръката ми, изтраква силно по бюрото, полита към пода, повличайки след себе си и телефона. Навеждам се да ги вдигна, а сърцето ми изведнъж затуптява бързо като на заек. Как е узнал Дерек Смийт къде работя? Кой му е дал номера ми тук?

— Добре ли си? — пита Клеър Едуардс любопитно.

— Да — изпръхтявам. — Да, всичко е наред.

Сега обаче тя ме гледа, И вече няма как да затворя телефона и да се престоря, че е било грешка. Налага се да говоря с него. Само без паника! Какво да направя, за Бога?! Добре де, ще му говоря припряно и ведро и ще гледам да се отърва колкото се може по-бързо от него.

— Здравейте — казвам припряно и ведро в слушалката. — Съжалявам, че не ви поздравих веднага, но в момента съм страшно заета с нещо спешно. Знаете как е при нас!

— Миз Блумууд, изпратих ви няколко писма — казва Дерек Смийт, — но не получих удовлетворителен отговор на никое от тях.

Усещам бузите ми неволно да пламват. О, Боже, май наистина е ядосан. Но това е ужасно! Какво право има този човек да ми звъни тук и да ми разваля деня?!

— Боя се, че бях много заета — отговарям. — Моята… леля беше много болна. Трябваше да… отида и да се грижа за нея. Надявам се, че разбирате.

— Разбирам — казва той. — И все пак…

— А после тя умря — добавям припряно.

— Съжалявам — отвръща Дерек Смийт. Ама по гласа му ИЗОБЩО не личи, че съжалява. — Но това не променя факта, че понастоящем балансът на сметката ви показва…

Ама този човек няма ли сърце?! Докато ми говори за баланси, дългове и договори, нарочно изключвам мозъка си, за да не чуя нещо, което би ме разтревожило. Гледам втренчено шарките по псевдодървеното покритие на бюрото ми и се чудя дали пък да не се престоря, че случайно изпускам слушалката върху вилката на телефона. О, Боже, това е ужасно! Какво да направя? КАКВО ДА НАПРАВЯ?

— И ако този проблем не бъде решен в най-скоро време — долита до мен сухият и строг глас на Дерек Смийт, — ще бъда принуден да…

— Няма проблем — чувам се най-неочаквано да го прекъсвам. — Няма никакъв проблем, защото… скоро ще имам пари.

— О, така ли?

— Да — отвръщам, преглъщайки мъчително. — Защото… защото моята… леля ми е завещала известна сума.

Което в известен смисъл е почти истина, нали така? Искам да кажа, че леля Ърминтрюд несъмнено би ми завещала пари. В края на краищата, аз съм била любимата й племенница, нали така? Ами да! Пък и кой друг се сети да й купи шал от „Дени енд Джордж“?

— Ще ги получа след около две седмици — продължавам в телефона и добавям за повече достоверност: — Хиляда лири.

В следващия миг осъзнавам, че е трябвало да кажа десет хиляди — това вече наистина щеше да го впечатли. Е, все едно, късно е вече.

— Искате да кажете, че след две седмици ще ни изпратите чек за хиляда лири, с които да покриете част от задълженията си по вашия кредит, така ли? — уточнява Дерек Смийт.

— Ами… да — казвам след кратка пауза. — Предполагам, че да.

— Радвам се да го чуя — отговаря ми той. — Слагам към досието ви кратка паметна записка за този наш разговор, миз Блумууд, и ще очаквам да получим от вас хиляда лири в понеделник, 27 март.