Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 192

Зяпвам я невярващо.

— Имаш предвид да…

— Не всяка седмица, разбира се — казва Зелда. — Но редовно. Мислихме си за три пъти месечно. Смяташ ли, че ще можеш да го вместиш в работния си график?

— Аз… ами не знам — отвръщам замаяна. — Мисля, че да.

— Чудесно! — възкликва Зелда. — Вероятно бихме могли да пускаме и по някоя безплатна реклама на списанието ви, за да не роптае шефът ти. — Надрасква нещо на лист хартия, после вдига поглед към мен: — Нямаш агент, нали? Ясно, значи трябва да договоря заплащането директно с теб. — Замълчава за миг, като поглежда в бележника си, после продължава: — Това, което ти предлагаме, на снимачен ден, е…

Двадесет и три

Пъхам ключа в ключалката и бавно отварям вратата на апартамента. Сякаш са минали едва ли не милион години, откакто за последен път съм била тук, и се чувствам като съвършено различен човек от преди. Някак пораснала и помъдряла. Или променена. Или каквото и да било там.

— Здрасти — отправям предпазливо към смълчания апартамент и пускам чантата си на пода. — Има ли някой…

— Беки! — възкликва Сузи, изскачайки на прага на дневната. Обута е в черен ластичен панталон и държи в ръката си недовършена фоторамка, която е започнала да облепва с дънков плат. — Боже мой! КЪДЕ беше! КАКВО става? Видях те да се появяваш в „Сутрешно кафе“ и просто не можех да повярвам на очите си! Обадих им се и исках да говоря с теб, но казаха, че трябвало да имам някакъв финансов проблем. Добре де, викам им, искам съвет къде да инвестирам половин милион? Те обаче казаха, че това не било… — Тя млъква рязко и пак пита: — Беки, КЪДЕ беше? КАКВО става?

Не й отговарям направо. Гледам купчината адресирани до мен писма, струпани на масичката в антрето. Бели, явно официални пликове; кафяви пликове с прозорче; пликове със заплашителен надпис „Последно напомняне“. Най-страховитата купчина писма, която можете да си представите.

Само че някак си… те вече не ми изглеждат чак толкова страховити.

— Бях при мама и татко — вдигам поглед към Сузи. — А после бях в телевизията.

— Но аз звъних на родителите ти! И те казаха, че не знаят къде си!

— Знам — отвръщам и усещам, че се изчервявам леко. — Те… те ме пазеха от… от един преследвач. — Виждам, че Сузи ме гледа с тотално неразбиране. Което, предполагам, е напълно обяснимо. — Добре де — казвам отбранително, — нали ти оставих съобщение на телефонния секретар, че съм добре и да не се тревожиш?!

— Да, оставила си — извиква Сузи, — ама нали по филмите все така правят! Което обаче означава, че лошите са те хванали и са ти опрели патлак в слепоочието! Ами аз вече мислих, че си мъртва! Мислех, че са те накълцали на милион парченца и са те… така де… някъде.

Вглеждам се в лицето й. Няма шега, няма майтап. Наистина се е побъркала от тревога. Изведнъж ми става адски кофти. Не трябваше да изчезвам така! Постъпих ужасно лекомислено, безотговорно и егоистично.

— О, Сузи! — Импулсивно се хвърлям към нея и я прегръщам силно. — Съжалявам, наистина съжалявам. Не съм искала да те тревожа.