Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 177

Тя бутва двете крила на вратата и ни вкарва в студиото. За момент бронята ми на хладнокръвие се пропуква, усещам да ме побиват тръпки на страх и удивление — чувствам се като Лаура Дърн от „Джурасик Парк“, когато вижда за първи път динозаврите. Защото ето, действително ми се случва — съвсем наистина съм в студиото на „Сутрешно кафе“, с полукръглия диван, растенията и изобщо всичко, в светлината на най-ярките, най-ослепителните прожектори, които съм виждала през живота си.

Истина е, но същевременно ми се струва и абсолютно нереално. Колко ли хиляди пъти съм си седяла у дома и съм гледала всичко това по телевизията? А ето че сега изведнъж ще стана част от него! Невероятно!

— Имаме няколко минути до паузата за реклами — казва Зелда, като ни повежда през помещението, по чийто под има плетеница от какви ли не кабели. — Рори и Ема все още са с Елизабет, в отсека с библиотеката.

Приканва ни с жест да седнем от двете противоположни страни на масичката за кафе и аз с трепет се отпускам в единия край на прочутия диван. Той е по-твърд, отколкото очаквах. И някак… различен. Всичко е различно. Абсолютно… откачено, Светлината от прожекторите е ослепително ярка и насочена право в лицето ми, така че не виждам почти нищо. Пък и не съм съвсем сигурна как точно да седя. Едно момиче приближава към мен, промушва кабела на микрофона под блузата ми и после закача самия микрофон на ревера ми. Чувствам се неудобно и вдигам ръка да отметна косата си, но Зелда веднага притичва към мен.

— Ребека, постарай се да не мърдаш много-много, нали? — Инак в микрофона се чува адско пращене.

— Добре — казвам. — Съжалявам.

Изведнъж имам чувството, че гласът ми не излиза както трябва. Сякаш в гърлото ми е натикана топка памук. Поглеждам към близката камера и с ужас виждам, че тя приближава към мен и явно ме снима.

— О, Ребека — възкликва Зелда и отново притичва. — Друго златно правило: не гледай в камерата. Ясно ли е? Просто се дръж естествено!

— Добре — казвам прегракнало.

Да се държа естествено. Хубаво. Фасулска работа.

— Тридесет секунди до бюлетина с новините — оповестява Зелдл, гледайки часовника си. — Всичко наред ли е, Люк?

— Напълно — отговаря Люк спокойно.

Той седи в своя край на дивана съвършено спокойно, сякаш цял живот само това е правил. Типично. Мъжете не се притесняват от явявания по телевизията, защото изобщо не им пука как изглеждат, нали така?

Намествам се на мястото си, подръпвам си полата и приглаждам сакото си надолу. Чувала съм да казват, че когато те снимат по телевизията, винаги изглеждаш пет кила по-дебел, което означава, че краката ми ще са направо ужасни. О, Боже! Дали да не ги кръстосам на другата страна? Или пък изобщо да не ги кръстосвам? Ама тогава може да изглеждат още по-дебели.

— Здрааасти! — долита леко писклив глас откъм другия край на студиото, преди още да съм успяла да реша как точно да седна.

Стреснато вдигам глава, поглеждам по посока на гласа и изтръпвам от вълнение. Ема Марч от кръв и плът! Облечена в розов костюм, върви забързано през кабелите към дивана, следвана по петите от Рори, чиято челюст изглежда дори още по-квадратна, отколкото по телевизията. Господи, ама наистина е много шантаво да видиш телевизионни знаменитости в реалния живот. Изглеждат някак… нереални.