Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 176

Премигвам няколко пъти, поемам си дълбоко дъх, а когато най-сетне вдигам глава, срещам погледа на Люк Брандън — очите му са тъмни и безизразни.

— Приятели — заявявам спокойно. — Пожелават ми успех.

Внимателно оставям картичката на масичката за кафе, като я нагласям така, че да остава отворена. Електронният гласец веднага подхваща своята песничка: „Успех във всичко, все да ти върви, с каквото и да се захванеш ти. Дъжд вали ли или слънце грей — ний знаем, че ти ще си окей. Не се отчайвай, глава високо вдигни — не победата е важна, а опитът да победиш.“

Придърпвам за панделката балона и го привързвам към облегалката на стола си.

— Ваш ред е — долита гласът на Зелда откъм коридора. — Люк и Ребека, готови ли сте?

— Повече от всякога — казвам спокойно, минавам покрай Люк и излизам от стаята.

Двадесет и едно

Двамата с Люк вървим мълчаливо по коридорите към студиото, без да си разменим и една дума. Когато завиваме покрай един ъгъл, му хвърлям кос поглед — лицето му е дори още по-сурово и безизразно, отколкото беше в зелената стая.

Ами, хубаво тогава. И аз също мога да се правя на безизразна. И аз мога да бъда сурова и делова. Решително вирвам брадичка и започвам да правя по-широки крачки, подражавайки на Алексис Карингтън от „Династия“.

— Вие двамата май вече се познавате, а? — пита по едно време Зелда, която върви между нас.

— Познаваме се — отговаря Люк лаконично.

— В делови план — допълвам също толкова лаконично. — Люк непрекъснато прави промоции ту на един, ту на друг жалък финансов продукт, който се опитва да наложи на пазара. А аз непрекъснато се старая да клинча от промоциите му.

Зелда оценява с лек смях остроумието ми, но виждам, че Люк ми мята гневен поглед. На мен обаче изобщо не ми пука от това. Изобщо не ми пука, че се ядосва. Всъщност, колкото повече се ядосва Люк, толкова по-добре се чувствам аз самата.

— Е, Люк, предполагам, че статията на Ребека в „Дейли Уорлд“ доста те е разгневила — казва Зелда.

— Неприятно беше — отговаря все така лаконично Люк.

— Той дори ми се обади по телефона, за да се оплаче, представяш ли си? — подхвърлям небрежно. — Не понасяш да ти се каже истината, а, Люк? Не търпиш някой да ти покаже какво се крие под рекламното лустро на връзките с обществеността, нали? Знаеш ли, може би трябва да си смениш работата.

Настъпва мълчание и аз извръщам леко глава, за да погледна Люк. Изглежда направо бесен. За един ужасяващ миг имам чувството, че ще ме удари. После обаче изразът на лицето му се променя и Люк казва с леденоспокоен глас:

— Я хайде просто да влезем в проклетото студио и да приключим с тази шибана история.

Зелда повдига вежди и ми хвърля многозначителен поглед, на което аз й отговарям с лъчезарна усмивка. Никога преди не съм виждала Люк до такава степен избеснял.

— Добре — казва Зелда, когато наближаваме една двойна врата тип махало. — Стигнахме. Говорете съвсем тихо, когато влезем.