Читать «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)» онлайн - страница 105
Софи Кинсела
Днес обаче пазаруваме за Люк, а не за мен. А най-странното е, че да пазаруваш за някой друг се оказва дори още по-забавно, отколкото за себе, си. В крайна сметка свеждаме избора си до две опции — тъмнозелен кожен куфар със стабилни безшумни колела или светлобежав куфар от еленова кожа, който е малко по-тежък, но има забележително красив копринен хастар и всъщност е толкова красив, че буквално ме хипнотизира. Към него има и малка пътна чанта в същия стил, а също и куфарче за козметика — не по-малко красиви и хипнотизиращи. Господи, ако пазарувахме за мен, щях да…
Ама не е за мен, нали така? Люк си купува куфар, не аз. Той трябва да го избере. Сядаме един до друг на пода пред куфарите и впиваме изпитателен поглед в тях.
— Зеленият май ще е по-практичен — казва по едно време Люк.
— Ммм — отвръщам неопределено. — Предполагам.
— По-лек е, а и колелата са му по-добри.
— Ммм.
— Пък и тази светла еленова кожа вероятно ще се зацапа за нула време. Зеленият цвят ми се струва по-подходящ.
— Ммм — изхъмквам отново, като се старая да прозвучи така, сякаш съм съгласна с него.
Той ми хвърля изпитателен поглед и казва:
— Точно така. Е, мисля, че направихме избора си, нали?
След което, без да става от пода, повиква продавача.
— Избрахте ли, сър? — привежда се към нас човекът и Люк му кимва.
— Светлобежавия куфар от еленова кожа.
— О! — възкликвам и усещам как по лицето ми се разлива усмивка на блажено задоволство. — Страхотно! Точно него харесвам!
— Основно житейско правило — казва Люк, като скача на крака и изтупва панталоните си. — Щом си помолил някой за съвет, послушай го.
— Но аз не съм казала кой от двата…
— Не беше нужно да го казваш — отвръща Люк и ми протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. — Хъмкането ти беше достатъчно красноречиво.
Ръката му около моята е изненадващо силна и топла и докато ме дръпва да стана, усещам дълбоко в себе си сладостна тръпка. Пък и мирише хубаво. На скъп афтършейв, чиято марка не успявам да разпозная. За момент оставаме смълчани.
— Чудесно — казва най-сетне Люк. — Май ще е добре да го платя в такъв случай.
— Да — отвръщам и се чувствам някак смешно нервна. — Май да.
Той отива на касата, където започва да говори нещо с продавача, а аз се извръщам към изложените отстрани кожени гардеробни чанти. Изведнъж изпитвам странно неудобство. Така де, пазаруването свърши. А сега какво?
Ами, ще се сбогуваме учтиво и това е. Люк вероятно трябва да се връща в офиса си. Положително не може да се мотае цял ден по пазар.
А ако ме попита какво смятам да правя аз, ще кажа, че съм заета. Ще се престоря, че имам важна делова среща или нещо подобно.
— Готово — казва Люк, като се връща при мен. — Страшно съм ти благодарен за помощта, Ребека.
— Няма защо — отвръщам ведро. — Е, аз трябва да тръгвам за една…
— Чудех се — прекъсва ме Люк бързо — дали ще приемеш, ако те поканя на обяд?
Днешният ден се очертава като абсолютно съвършен. Пазаруване в „Хародс“, а после обяд в „Харви Никълс“. Така де, има ли нещо по-хубаво от това? Качваме се в разположения на петия етаж шикозен ресторант, настаняваме се, Люк поръчва бутилка изстудено бяло вино, а когато ни го сервират, вдига чаша за наздравица.