Читать «Господството на Борн» онлайн - страница 226

Имаше само един начин да разбере със сигурност.

Борн се наведе към нея.

— Покажи ми врата си.

— Какво каза? — погледна го въпросително тя.

— Кая беше нападната от маргей. Има белези от ноктите й по шията си.

— Добре. — Тя си дръпна полото. Кожата под него беше свежорозова и съвсем чиста. — Е, как е?

Борн се отпусна, но го обзе тъга. „Убий ме и да приключим.“ Горката Кая, измъчвана от кошмара на множествена личност, която не може да контролира.

— Какво търсеше Кая при Семид Абдул-Кахар? — попита най-накрая той.

Скара въздъхна и си намести полото.

— Една от самоличностите й мразеше баща ни. Искаше да му върне за това, че ни напусна.

— Значи поне тук е казвала истината.

Скара го изгледа.

— Преди всичко най-добрите лъжи винаги са вплетени в истината. И на второ място, истината, която ти е казала, не е пълна.

Борн усети студ. Взе чашата си и отпи от горчивото, гъсто, но съживяващо кафе.

— Разкажи ми.

Тя зарея поглед в утайката на дъното на чашата си.

— Не ми се иска.

— Защо? — Борн усети как в него се надига гняв. Чувството, че го манипулират, му беше твърде познато.

— Не съм аз тази, която трябва да ти го разкаже. — Тя се усмихна. — Моля те. Потърпи само до утре сутринта. — Тя извади кожено тефтерче от чантата си, записа някакъв адрес, скъса листа и му го подаде. — Утре в десет сутринта. — Повика с ръка сервитьорката и тя им напълни отново чашите.

Очите й се спряха на лявото му рамо.

— Бил си ранен в Дамаск.

— Нищо ми няма — отвърна Борн. Канеше се да я попита откъде знае какво се е случило в Дамаск, но размисли. Усещаше, че така или иначе скоро ще научи.

— Сега ми кажи за беретата. — Тя смръщи вежди. — Нямах представа, че майка ми е имала оръжие, нито че го е носела, когато е била убита. Ти ли го взе от нея?

— Беше у сестра ти — отвърна той. — Не знам как е изпаднало у нея.

Скара кимна, сякаш този факт й е бил известен през цялото време.

— Очевидно тя го е дала на Вивека. Типично в стила на Кая е.

— На петнадесет години?

— След като баща ми ни напусна, се страхувахме. Възможно е майка ми да го е взела, без да се замисли.

— Има и още нещо, нали?

Скара се усмихна вяло.

— За наше общо съжаление, винаги е така.

* * *

По някое време през нощта спря да вали. И по някое време през нощта Борн се обади на Ребека, която му се видя уморена, но доволна, че го чува. В мрака на хотелската стая тихият разговор, който проведоха, приличаше на сън. По-късно дълбокият, нисък шум на спящия град го унесе. Сънува, че по пустото шосе се носи камион, самотен и изоставен.

Когато настъпи утрото и той излезе от хотела и седна в чакащото го такси, небето беше ясносиньо, обляно в слънце, чиито лъчи сякаш светеха по-ярко в прозрачния мразовит въздух. Той слезе пред модерната сграда на „Биргер Ярлгатан“. Отсреща на улицата се намираше „Голдман Сакс Интърнешънъл“.

Скара го чакаше пред сградата. Хвана го под ръка и влязоха заедно. Целият първи етаж беше зает от „Нимфенбург Ландесбанк“. Пазачите й кимнаха, когато го поведе през мраморния под с шахматни черни и бели полета към асансьора, с който полетяха нагоре. Слязоха от него и стигнаха до поредица от канцеларии, охранявани от две секретарки и трима помощник-управители. През врата с гравирана плочка, на която пишеше „Мартин Сигизмунд, президент“, влязоха в огромно помещение със зашеметяваща гледка към центъра на Стокхолм. Слънцето се отразяваше в реката.