Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 5

Докато стоеше гърбом към нея, Тони извърна очи към тавана.

— Бях погълнат от работа и изобщо не усетих кога е минало времето.

— Те са основен спонсор на научната програма по поведенческа психология — каза с упрек госпожа Стират. — Много държаха да се запознаят с вас.

Тони награби купчината писма, без да си даде труда да ги подрежда, и ги натъпка в предния джоб на чантата си.

— Убеден съм, че са се забавлявали чудесно и без мен — каза той, събра и папките си и се упъти към вратата.

— Деканът очаква от целия академичен екип да подкрепя усилията му за събиране на средства, доктор Хил. От вас не се изисква кой знае какво усилие, трябва просто да отделите час-два от времето си…

— За да задоволявам болезненото любопитство на ръководния състав на някаква фондация, така ли? — сопна се Тони. — Честно казано, госпожо Стират, предпочитам да си запаля косата и да гася пламъците с чук.

Той успя да натисне дръжката на вратата с лакът и се измъкна навън, без да се обръща, за да оцени възмутеното изражение, което със сигурност се бе появило на лицето й.

Озовал се в кабинета си — сигурно, макар и временно убежище — Тони се отпусна на стола пред компютъра. Какво, по дяволите, търсеше той тук? Бе успял да потисне достатъчно дълго съмненията, които изпитваше към академичния живот, за да приеме поста на преподавател в университета „Сейнт Андрюс“, но след краткотрайното си и изпълнено с мъчителни преживявания пребиваване в Германия не съумяваше да си възвърне спокойствието. Нарастващото убеждение, че университетските власти са му предложили работа заради привлекателното присъствие на неговото име в рекламната брошура, също никак не му помагаше. Студентите се записваха, за да слушат лекциите на човека, чиито психологически профили бяха помогнали за залавянето на някои от най-прочутите серийни убийци в страната. А спонсорите настояваха да се наслаждават на безопасния, воайорски трепет от разказите за преживяванията му, които се опитваха да изкопчат от него. Дори да не бе научил нищо друго от работата си в университета, поне му бе станало окончателно ясно, че не става за циркова маймуна. Каквито и способности да притежаваше, безсмислената дипломатичност не бе сред тях.

Тазсутрешният сблъсък с Жанин Стират бе последният удар. Тони придърпа клавиатурата и се зае да съчинява писмо.

Три часа по-късно Тони си поемаше дъх с усилие. Беше вървял прекалено бързо и сега си плащаше. Приведе се и опипа тревата в краката си. Реши, че е достатъчно суха, и се отпусна на земята. Просна се по гръб и лежа така, докато сърцето му престана да се блъска в гръдния кош. После се поизправи, седна и се загледа с наслада в пейзажа. Така, както седеше на върха на хълма Ларго Ло, пред очите му се простираше устието на река Форт. Водите блещукаха под лъчите на слънцето в този ден на късната пролет. Оттук се виждаше чак до Бърик Ло — вулканичният праисторически конус беше близнак на хълма, на чийто връх се намираше неговата наблюдателница — двете възвишения бяха разделени от ширналото се на мили синьо-зеленикаво море. Погледът на Тони се плъзна по познатите гледки — тъпият, широк палец на скалата Бас, остров Мей, който наподобяваше гърбицата на кит, изплувал на повърхността, и в далечината смътните очертания на Единбург. В този край на графство Файф казваха така: „Ако остров Мей се вижда, значи ще вали. Ако не се вижда, значи вече вали“. Но днес сякаш нямаше никаква опасност да завали. Само тук–там петънцата на няколко облачета нарушаваха ясносиньото небе — като конци, изтеглени от пухкаво тесто за кифлички. Тази гледка щеше да му липсва, когато си заминеше оттук.