Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 243

Двете рухнаха на пода в боричкаща се купчина от преплетени крайници. Карол нямаше представа къде е ножът, но се опитваше да сграбчи китката на Джен и да я притисне към земята.

— Пусни ме! — извика Джен. — Боли!

— Хвърли ножа! — извика в отговор Карол. Лицето й беше на сантиметри от лицето на другата жена.

— Хвърлих го вече — почти изпищя Джен. — Махни се!

Тялото й се гърчеше под тялото на Карол. Тогава се намеси Тони и притисна с колене раменете на Джен към пода. Беше притиснал ръка към гърдите си, през пръстите му се процеждаше кръв.

— Ножът е на пода, Карол — каза той.

Карол се поизправи, задъхана, но продължаваше да притиска с тяло краката на Джен.

— Правиш ужасна грешка — изпъшка Джен.

— Надали — отвърна Карол. — Джен Шийлдс, арестувам ви по подозрение в съучастие в убийство…

— Ти май нищо не разбираш, а? — изкрещя Джен.

— Спести си репликите за стаята за разпити. Всичко, което кажеш, може…

— Карол, чуй ме — Джен събра последни сили, за да придаде на гласа си спокойствие и увереност. — В случая аз съм жертвата. Трябва да ме изслушаш.

Дон Мерик не помнеше да е мръзнал така през живота си. Вече дори беше спрял да трепери. Тялото му беше изпаднало в нещо като транс, натежало, с притъпени усещания. А от Ник Сандърс все още нямаше и следа.

Беше се добрал до Акмелвик на свечеряване. Селището се намираше в края на еднопосочен път, минаващ високо над дълбоко врязан в сушата залив, тънък като пръст. Малкото дървета, покрай които бе минал, растяха ниско приведени, по което можеха да се отчетат силата и посоката на ветровете в този район.

Мерик си каза, че това струпване на няколко постройки почти не заслужаваше име на самостоятелно селище. Младежкото общежитие беше затворено през зимния сезон, а край високата скална стена, простираща се до морския бряг, се бяха сгушили само няколко ниски къщички. Само в една от тях се виждаше светлина. Запита се дали да не помоли някой да го упъти, но после си каза, че надали ще е толкова трудно да открие този Замък на отшелника.

Разбира се, оказа се, че греши. Вече почти час се катереше по скалите с градските си обувки, подхлъзваше се по търкалящи се камъчета, а на едно място едва не падна право долу в морето. Най-сетне откри мястото, след като едва не го подмина.

Изтощен, насинен и премръзнал, той насочи лъча на фенерчето си към неголямата бетонна постройка. Тя беше сгушена в една пролука между скалите и приличаше на сива кутия, висока не повече от седем фута. Малкият комин стърчеше в единия край на покрива като опашка. Имаше вход, но нямаше врата. Влизаше се направо в нещо като коридор, който веднага завиваше — чупката бе направена вероятно за да не нахлуват вътре дъждът и вятърът. Коридорът водеше към истинска килия, около шест на шест фута. На едната стена беше иззидана издатина с формата и размерите на легло. На отсрещната стена имаше открито огнище. Това беше всичко. Нямаше място, където би могъл да се скрие човек. Не беше място, където човек би могъл да си намери някакво занимание. Мерик не можеше да си представи как би прекарал тук дори един ден, да не говорим пък за година.