Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 223

— Знаете ли къде най-близо мога да намеря ключар?

Цивилният служител зад гишето се позамисли.

— Зад ъгъла има един малък търговски център — в него има магазин за ключарски услуги, в дъното на партера.

Тони излезе тичешком. Връхлетя задъхан в ключарския магазин. Задави го миризмата на разтворител и лепило и очите му се насълзиха. За щастие нямаше други клиенти. Той постави връзката ключове на гишето. Освен ключовете от колата на връзката висяха два секретни ключа, един дълъг и два по-малки.

— Трябват ми копия от всички, с изключение на ключовете за кола — каза той. — И много бързам.

Момчето зад тезгяха огледа набързо ключовете.

— Няма проблем. След десет минути ще ги имате.

— Чудесно. Ей сега се връщам — той изтича навън и забърза покрай магазините до кафенето край ескалаторите. Отново му беше спестено чакането на опашка.

— Голямо кафе с мляко за навън, моля.

Забарабани с пръсти по тезгяха, докато чакаше трагично туткавия барман да се пребори с техниката и да приготви напитката. Сграбчи картонената чаша и забърза обратно към ключаря.

Пет минути по-късно той вървеше без излишна припряност към колата на Джен. Постави чашата с кафе на земята до себе си, отключи колата и пъхна ключа от връзката в стартера. Остави връзката да виси на арматурното табло и с вид на човек, чието съзнание не е ангажирано с нищо по-важно от кафето и профила на серийния убиец, се упъти обратно към стаята на специалния екип.

Влезе точно в момента, когато Джен изсипваше съдържанието на чантата си върху бюрото. Тя вдигна глава, явно притеснена.

— Да си забелязал къде си оставих ключовете?

Тони се почеса по главата и се намръщи, привидно опитвайки се да си спомни.

— Май не те видях да заключваш колата.

— По дяволите — Джен натъпка всичко обратно в чантата, грабна палтото си и хукна навън. Еванс повдигна вежди, погледна въпросително Тони и я последва доста по-бавно.

Тони сви рамене.

— Какво да правя? Жените губят ума и дума, като ме видят.

Хъни, чието истинско име беше Ема Туейт, вече изцяло се възприемаше като уличница. Само преди месеци бе обърнала гръб на мърлявото общинско жилище в Блекбърн и на задължението да гледа четирима по-малки братя, докато майка й си прекарваше дните в кръчмата, търсейки някой да я почерпи, а после водеше кръчмарските си познати у дома, за да им се отплати със секс на дивана в хола. Но изминалото време в представите на Хъни се равняваше кажи-речи на цял живот. Почти бе забравила момичето, което беше преди.

Знаеше, че бе имала късмет да се озове под крилото на Джеки, и бе се оказала достатъчно наивна, за да реши, че е научила достатъчно, докато се намираше в това положение на относителна безопасност, за да се справя после и сама. Но изминалите няколко дни я убедиха, че далеч не умее да се бори с живота толкова умело, колкото бе мислила. Имаше нужда от някой, който да заеме мястото на Джеки, някой да й помага да пропъжда най-лошите си страхове и най-черните мигове на самотата.

Затова, когато влезе в бара на Стан този следобед, тя се насочи право към масата, на която седеше Дий Смарт. Дий беше сама, пушеше и се взираше през прозореца.