Читать «Чуждото страдание» онлайн - страница 2

Изглеждаше много лесно, докато Гласът го обясняваше. Почти сигурен си, че си разбрал всичко, защото Гласът го повтори толкова пъти, че можеш да възпроизведеш всичко само като затвориш очи и кажеш думите:

— Аз съм Гласът. Аз съм твоят Глас. Всичко, което ти казвам да правиш, е за твое добро. Аз съм твоят Глас. Това е планът. Слушай внимателно.

Тези думи отключват спомена. Само те са достатъчни — встъплението, след което записът започва да звучи в главата ти. Посланието е там, скътано дълбоко в мозъка ти. И все още звучи разумно. Така поне мислиш ти.

Но оттогава мина много време. Никак не е лесно да не продумваш ден след ден, седмици, месеци наред. Но ти се гордееш с упоритостта си, която ти помогна да издържиш. Защото има какви ли не смущения, които ти пречат да чуваш Гласа. Терапевтични сеанси, когато се налага да изключваш, за да не чуваш какви ги дрънкат истинските луди. Срещи с разни психиатри, които се опитват да те подмамят да проговориш. Да не говорим за писъците и крясъците, когато някой получи припадък. Или постоянните шумове в голямата дневна — телевизорът и музиката от радиото, които бръмчат в главата ти и те смущават.

Единственото, което ти помага да се пребориш с всички тези неща, е Гласът — и обещанието, че ще научиш кога е дошло времето. Тогава ще излезеш оттук, ще бъдеш отново на свобода и ще можеш да правиш това, което правиш най-добре.

Да убиваш жени.

„Трябва да ги откриеш още през първите шест часа след изчезването — в противен случай търсиш не жив човек, а труп. Открий ги през първите шест часа, в противен случай търсиш труп.“

Превърналият се в мантра принцип на издирването на изчезнали деца звучеше като присмех за инспектора от криминалната полиция Дон Мерик. В неговия случай бяха изминали вече шестнайсет часа и продължаваха да текат. А родителите на Тим Голдинг ги брояха. Брояха всяка минута, която ги разделяше все повече от мига, когато бяха зърнали за последен път сина си. На Мерик не му беше необходимо да полага усилия, за да си представи какво си мислят; и той беше баща и познаваше отлично атавистичния ужас, който връхлита всеки родител, открил внезапно, че детето му по необясними причини не е там, където би трябвало да бъде. В повечето случаи всичко оставаше само спомен след минути, когато детето се появеше отнякъде невредимо, обикновено дори доволно ухилено при вида на паниката на родителите си. Но такъв спомен, който оставя белези дълбоко в съзнанието.

А понякога облекчението не идваше. Не идваше внезапният прилив на гняв след появата на детето, прикриващ следите от смътните страхове. Понякога ужасът продължаваше, продължаваше безкрайно. Мерик разбираше много добре кошмарите, които щяха да крещят в съзнанието на Алистър и Шели Голдинг до момента, в който неговият екип откриеше сина им — жив или мъртъв. Знаеше всичко това и защото бе свидетел на същата агония, изживяна от Джери и Пам Льофевр, чийто син изчезна безследно преди повече от петнайсет месеца. Бяха претърсили канала, преровили парковете и пустеещите земи в диаметър от две мили, но така и не откриха следи от Гай.