Читать «Змии в стените» онлайн - страница 89

Не че имаше смисъл да пази тишина, разбира се. Малкият пикльо и без това врещеше, та сигурно го чуваха чак на центъра. Щерка ѝ пък за пореден път бе забегнала нанякъде с безмозъчния си съпруг, оставяйки дребната досада във вещите ръце на майка си. Роузи, естествено, се бе опитала да помърмори по навик, но дрислата му с дрисла се изниза за секунди, без дори да ѝ отвърне. Ако не беше вечно пищящото внуче, досега щеше да е вдигнала такъв скандал, че на целия блок свят щеше да му се завие. Да, ама не. Трябваше да се прави на примерна баба и всячески да изразява – къде с пресилени усмивки, къде с изваден със скърцане на зъби финанс – подкрепата си за младата двойка.

Улисана в мисли, не усети кога бе стигнала до кухнята. Не запали лампата – в последно време още повече бе намразила светлината. Вместо това плъзна ръка по хладните извивки на чисто новото кухненско оборудване. Както винаги ѝ подейства успокояващо. Беше направила основен ремонт на цялото жилище веднага след като предишният любовник на дъщеря им бе натирен подобаващо. Ако зависеше от нея, щеше да наеме някой от онези, които обикаляха по къщите и пръскаха срещу вредители. Мамка му, ако вярваше в нещо друго, освен в банковата си сметка, сигурно щеше да повика свещеник, равин и ходжа, за да се отърват от смрадта на бунт, непокорство и свободолюбие, която се бе просмукала в бащиното ѝ огнище. Роузи по принцип мразеше всички хора, но онзи нехранимайко бе окупирал безсрочно първото място на класацията ѝ за най-непоносимите личности.

Въпреки че проклетото бебе явно се бе заело доста усърдно да го измести от там на всяка цена.

Тя заопипва нервно кухненския плот, докато най-накрая сграбчи полупразната кутия цигари, която щерка ѝ бе забравила в бързането си да се омете колкото се може по-далече от безценното си отроче. Щракна със запалката и вдиша дълбоко лютивия дим. За пред хората бе отказала пушенето - оправдаваше се с липса на пари и с възможността да навреди на бебето… но пък десетките хиляди, които бе изляла в ремонта, бяха убедили всички, освен онези идиоти данъчните, че мадам Роузи е доста далеч от просешка тояга. Що се отнася до второто извинение, дори родните ѝ сестри знаеха за пословичната липса на състрадание у нея.

Внучето ѝ продължаваше да се дере.

Тя ядосано загаси фаса в препълнения пепелник и веднага запали нова цигара. Кръвта пулсираше в слепоочията ѝ, отеквайки като ехо в кокалчетата на пръстите ѝ. Несъзнателно бе свила дясната си ръка в юмрук.

Светлината от пълната луна, която нагло зяпаше през прозореца, меко се отразяваше от големия кухненски нож, захвърлен небрежно да съхне до мивката.

Прекалено небрежно.

Писъците на бебето продължаваха да кънтят в празния апартамент.

Ножът беше толкова красив.

Някак си… изящен. Изтънчен.

Удобен.

Роузи тръсна глава. Вярно, че надали щеше да спечели награда за най-хуманен жител на планетата, но това беше прекалено. Дори за нея.