Читать «Змии в стените» онлайн - страница 67

Говорещия изтри устни с опакото на ръката си и докосна с върховете на пръстите си телцето на котето. Този път Дона не бе на 14 години, затова нямаше как да припише гледката на алените потоци, които бавно запълзяха от козината на малкото кълбенце към ръцете на стареца, на тийнейджърското си въображение. Не след дълго кожухчето на раненото мъниче отново възвърна огненорижия си цвят, а кървавите пръски попиха в кожата на Говорещия, без да оставят и следа.

Също като Таби.

Също както преди десетина години.

Дребосъчето надигна главица, погледна Дона с все още неизбистрилите си се напълно очи и замърка. Девойката смаяно опипа коремчето и главичката му. Нито следа от страховитата рана, която само преди миг бе изглеждала нелечима.

„Четиримата Дебили“ наблюдаваха случващото се, не по-малко ошашавени от самата нея.

По жилите ѝ се разтече вълна от сляп и първичен гняв. Внимателно остави пухчето върху контейнера при братчетата и сестричетата му, където една от котараните веднага се зае да го ближе и успокоява, и се обърна към хулиганите с една-единствена мисъл.

Убий.

Говорещия с котки обаче я изпревари. Той изпъна ръце напред, преплете пръсти в някакъв странен жест (отстрани изглеждаше така, сякаш се опитва да покаже на хлапетиите среден пръст, докато лови автостоп и същевременно намеква за подкуп или бакшиш) и за втори път тази вечер изкрещя нещо на езика, който очевидно единствено писaните владееха. Колкото и невероятно да изглеждаше, но яростта в очите му се усилваше – Дона до ден днешен не бе предполагала, че погледът на човек може да побере толкова ненавист и жажда за мъст.

Крясъкът на Говорещия накара всички електрически крушки в уличката да избухнат едновременно в залп от стъклено-волфрамови сълзи. Последното нещо, което девойката успя да съзре, бе армията котки, които нарушиха защитната си подредба и се прегрупираха в познатата на всички още от времето на Спарта насам атакуваща формация.

Не може да се каже, че изпусна кой знае какво, понеже писъците, хрущенето на кости и сухожилия, отчетливо донасящите се мляскащо-дъвчещи звуци, които намекваха за отхапани части от тялото

(пръсти, боже, дано да са пръсти)

успяха да обрисуват в и без това болезнено пулсиращия ѝ мозък картина, с която нямаше да се справи нито един психоаналитик на света.

А, и, разбира се, кръвта.

Гъстият метален аромат на щедро леещ се хемоглобин, който гъделичкаше ноздрите и полепваше нахално по устните ѝ.

Тишината, която изведнъж удари с юмрук по масата и прогони от раз цялата какофония от звуци и миризми, я свари неподготвена. Когато очите ѝ попривикнаха с полумрака в уличката, от четиримата побойници нямаше и следа. Единственото, което намекваше за събитията отпреди миг, бяха черните като гарванови пера локви по земята, но съдейки по жадно лочещата и ближеща армада четирилапи щурмоваци, на сутринта дори Темперанс Бренан31 нямаше да съумее да разгадае разигралата се за броени секунди драма.