Читать «Змии в стените» онлайн - страница 59

– Утре е петък, 13-и. Ще ми обясниш ли защо всички се държат като дебили, когато им кажа да дойдат утре? Да не е някакъв местен ритуал… празник… знам ли и аз? Сигурен съм, че не е от суеверие, понеже половината село имат черни котки и минават под стълби като разпрани!

– Не, шефе, просто утре… хм… как да го кажа… пациентите ни ще са по-различни…

– Тоест? Да няма да ни водят затворници или психично болни? Старият Бартълби да не е бил доброволец за pro bono24 лечение?

– Не точно… Виж, не мога да ти го обясня сега, така че най-добре сам да разбереш утре сутрин. Приготви се, понеже по всяка вероятност ще имаме доста работа. И, каквото и да става, не откачай, не бъди тесногръд и не се дръж грубо с пациентите.

– Че кога съм го правил?

– Утре всичко ще е различно, началство – ухили се Били и ме тупна по рамото. – Забравѝ за всичко, на което са ви учили в колежа – сигурен съм, че за това едва ли са ви подготвили…

Въпросната нощ почти не успях да мигна. Унесох се в някакво неспокойно подобие на сън чак към четири часа сутринта и, докато се усетя, бе дошло време за ставане. Реших, че няма смисъл да закусвам, понеже недоспиването винаги се отразяваше зле на апетита ми. Нахлузих престилката и, опитвайки се да скрия прозявката си, отворих вратата на кабинета.

В зъболекарския стол бе седнало зомби.

Бавно притворих вратата и се върнах в кухнята. Почти на автопилот си запарих чаша чай, извадих пликчето и го хвърлих в кофата за смет. Едва когато врялата течност изгори устните, езика и половината ми хранопровод, реших, че съм достатъчно буден, за да не ми се привиждат глупости, оставих внимателно чашката на масата и се върнах в кабинета.

Зомбито търпеливо седеше на стола и си подсвиркваше някаква жизнерадостна мелодийка.

– Хей, добро утро, dottore25! – зарадва се то, когато ме забеляза да стоя като препариран на прага. – Аз съм Марко, приятно ми е! Извинявай, че подраних – знам, че Били Зеленчука ми каза да дойда към девет часа, ама нещо сън не можа да ме хване тази нощ, затова ти се изръсих по ранна доба, да ме прощаваш отново…

– Били Зеленчука? – с пресипнал глас, който можеше да принадлежи на всеки един астматик, но не и на мен, успях да промълвя аз.

– Si26, dottore – Били, твоят асистент! Той ми записа часa тия дни…

Определено беше зомби, две мнения по въпроса нямаше: свличащата се от черепа му плът, оголените кости по цялото тяло, липсващите пръсти… абе всичко бе като по учебник. Единственото, което не се вписваше в цялата картинка, бе веселяшкият му италиански акцент… който пък идеално пасваше на темпераментното му поведение.

А, и усмивката му. От филмите за зомбита знаех, че всяко уважаващо себе си немъртво създание трябва да има гнили и неравни зъби, между които да висят късчета плът и мозък. Моят пациент очевидно не спазваше каноните дословно, понеже зад посинелите му устни се криеше такава перфектна зъбна картина, че и Бен Афлек би ѝ завидял.

– Ами… пропуснал е да ме уведоми, но няма проблем – изграчих аз, с труд удържайки се да не отида в манипулационната и да премеря температурата си. – Какво ще правим днес – пломба, вадене, зъбен камък…?