Читать «Змии в стените» онлайн - страница 51
Сибин Майналовски
– Били ли? Защо пък Били? – учудих се аз.
– Защото той има… хм… опит с вещици21 – смигна ми дяволито Джонатан.
– А как чифт непрани гащи размери XXXXXXXL ще ни помогнат да се отървем от Акълдаващата?
– Виждаш ли, Питър, момчето ми, ето тук се намесваш ти. От теб се иска да нарисуваш един вулкан, а брат Били ще метне биологичното оръжие вътре и… воала! Всички знаят, че без гащите си Акълдаващите са обречени… сигурно измират под влиянието на собствената си миризма… или Мрак знае какво – потръпна Джонатан и си заръча още една водка.
– А не е ли опасно да мяташ кюлоти във вулкани и прочие? Имам предвид – ами ако цялата Земя се зарази и се трансформира в Акълдаващи? – поинтересува се Мишо.
– Е, тук вече идва тънкостта в раздаването, както би казал майсторът на белота месир Сторн – ухили се Джони. Тери изпуфтя презрително, но не обели нито дума. – Питър ще трябва да нарисува вулкана в миналото. Ама в много миналото минало. Да речем, няколко милиарда години назад.
– Бе то няма проблеми, ама… не е ли пак рисковано? – почесах се по темето аз.
– Изобщо не, друже – хилна се Деветте Пръста и запали поредната цигара от запасите на Тъмния. – Най-много да се появят някакви странни същества – я динозаври, я нещо друго… но и те ще измрат, така че ходът на историята няма да бъде нарушен. Повярвай ми – никой не е успял да избяга от Смрадта на Акълдаващите…
Охлюви
Отдавна бе загубил бройката на охлювите, които един по един размазваше с токовете на кубинките си, докато вървеше към вкъщи. Навремето обичаше да ги брои - така дългият път към дома губеше част от сивотата и еднообразието си. Стъпка – охлюв. Километър – 1428 охлюва. Плюс-минус. Понякога „бързаците“ (така ги наричаше баща му, светла му памет) се хвърляха под краката му по два-три наведнъж, подобно на членовете на някаква откачена секта, издигнала самоубийството в култ. Друг път изминаваше десетина крачки, без нито една жертва да изхрущи под тежката подметка. Рано или късно обаче бройката се изравняваше. От станцията на метрото до входната врата на блока – средно 5000 охлюва.
От месеци насам обаче бе спрял да брои. Горе-долу по същото време, когато откри, че започна да му дожалява за животинките. Единствената им вина беше, че за разлика от него се радваха на отвратителното време. Вечната влага, просмукала се във всяка една гънка и пора на прогнилото градче, беше техният вариант на плаж, морски бриз и кана, пълна с леденостудено мохито. Горките наивници. Също като него изпълзяваха всяка вечер от дупките си, вонящи на тиня и разложение, и затътряха уморените си телца напред - без да знаят накъде, просто напред, по-далеч от пустите си така наречени „домове“… може би там, където ще им се радват, вместо да ги тъпчат.
