Читать «Смърт в облаците» онлайн - страница 12

— Кажете ми как сервирате — намеси се Поаро.

— Отделни колички ли имате двамата?

— Не, сър. Работим заедно. Най-напред супата, след това второто и салатите, след това десерта и така нататък. Обикновено първо обслужваме задния салон, след това зареждаме нови порции и отиваме в предния.

Поаро кимна.

— Забелязахте ли мадам Морисо да разговаря с някого в самолета? — попита инспектор Джеп. — Поздрави ли някой познат?

— Не, сър, не забелязах подобно нещо.

— А ти, Дейвис?

— Не, сър.

— Ставала ли е от мястото си по време на полета?

— Не мисля, сър.

— Идва ли ви наум нещо, което според вас би могло да хвърли светлина върху всичко това? Питам и двама ви.

Стюардите се замислиха, след това поклатиха глави.

— Е, това е всичко засега. Ще се видим по-късно.

Хенри Митчъл каза мрачно:

— Ужасно нещо, сър. И никак не ми харесва, че се случи докато аз отговарях за пътниците, така да се каже.

— Е, не виждам в какво мога да те обвиня — отговори Джеп. — Все пак, съгласен съм, че е ужасно.

Инспекторът махна с ръка да си вървят, но Поаро се наведе напред.

— Позволете да задам един въпрос.

— Разбира се, мистър Поаро.

— Някой от вас двамата забелязал ли е в салона на самолета да има оса?

Стюардите поклатиха глава.

— Не съм забелязал никаква оса — отговори Митчъл.

— Но оса имаше — отбеляза Поаро. — Видях я убита в чинийката на един от пътниците.

— Не съм забелязал, сър — отвърна Митчъл.

— Нито пък аз — добави Дейвис.

— Няма значение.

Двамата стюарди излязоха от стаята. Джеп започна бързо да оглежда паспортите.

— На борда има графиня — отбеляза той. — Тя беше тази, която фучеше преди малко. По-добре да я разпитаме веднага, преди да е обезумяла съвсем и да е хукнала в парламента да се възмущава от бруталните методи на полицията.

— Предполагам, че много внимателно ще претърсите багажа… ръчния багаж на пътниците от задния салон?

Джеп намигна шеговито.

— Е, а как смяташ, драги Поаро? Нали все някъде трябва да открием тази индианска тръба? Ако наистина има такова нещо и всички ние не сънуваме. Прилича ми на някакъв кошмар. Дано този дребен писател не е загубил ума си съвсем и не е решил да изпробва някое от въображаемите си престъпления в действителност, вместо на хартия. Този отровен шип ми напомня точно на такова писание.

Поаро поклати неуверено глава.

— Да — продължи Джеп, — всички трябва да бъдат претърсени, без значение дали се възмущават или не. И багажът им също. Това е положението.

— Може би трябва да се направи подробен списък на всичко, което носят със себе си — предложи Поаро.

Джеп го изгледа с любопитство.

— Можем, ако настояваш. Макар че не виждам какво имаш предвид. Нали знаем какво да търсим?

— Вие, може би, mon ami, но аз не съм толкова сигурен. Аз търся нещо, но не зная какво е то.

— Мосю Поаро отново в стихията си! Обичаш да усложняваш нещата, нали? А сега да повикаме нейно превъзходителство, преди да реши, че трябва да ми избоде очите.

Само че лейди Хорбъри беше значително по-спокойна отпреди. Тя седна на предложения й стол и започна да отговаря на въпросите на инспектора без никакво колебание. Обясни, че е съпруга на граф Хорбъри и каза, че живее в „Хорбъри Чейс“ Съсекс и на „Гровнър Скуеър“ номер 315, в Лондон. Връщала се от Ле Пине през Париж. Мъртвата й била напълно непозната. По време на полета не забелязала нищо подозрително. Във всеки случай, седяла с гръб към мъртвата, с лице към предната част на самолета, така че и да искала, не можела да забележи каквото и да било зад себе си. По време на полета не била ставала нито веднъж. Доколкото си спомняла, от предния салон не бил влизал никой, освен стюардите. Струвало й се, че двама от мъжете в техния салон ходили до тоалетната, но не била сигурна. Не била видяла никой да държи предмет, който да наподобява тръба. И в отговор на въпроса на Поаро — не, не била виждала оса в салона.