Читать «Смърт в облаците» онлайн - страница 11

— Е, докторе — каза той, — не мисля, че се налага да ви задържам повече. Боя се, че ще се наложи да преминете през някои формалности. Както всички останали — не можем да направим изключение.

Доктор Брайънт се усмихна.

— Бих предпочел да се уверите, че… че у себе си нямам никакви туземски тръби и други смъртоносни оръжия.

— Роджърс ще се погрижи за това. — Джеп кимна към подчинения си. — Между другото, докторе, имате ли някаква представа какво може да е имало на това… — той посочи безцветния връх на шипа, поставен в малка кутия на масата пред него.

Доктор Брайънт поклати глава.

— Невъзможно е да се каже без нужния анализ. Ако не се лъжа, индианците обикновено използват отровата кураре.

— Тази отрова би ли свършила работа?

— Да, тя е много бързодействаща и сигурна.

— Но не се намира лесно, нали?

— Наистина, за обикновен човек няма да е лесно да се снабди с нея.

— Значи ще трябва да ви претърсим много внимателно — отбеляза Джеп, който винаги се радваше на собствените си шеги. — Роджърс!

Докторът и полицаят излязоха от стаята. Джеп наклони стола си назад и погледна Поаро.

— Доста странна ми се вижда цялата тази работа — каза той. — Прекалено сензационно е всичко, за да бъде истина. Тези отровни шипове и туземски тръбички… в самолет… Е, мисля, че това е сериозно предизвикателство за интелигентността ни.

— Това, приятелю, е една много уместна забележка — каза Поаро.

— Двама от моите хора претърсват самолета — продължи Джеп. — Скоро ще дойдат фотограф и дактилоскопист. Мисля, че е най-добре първо да разпитаме стюардите.

Той отиде до вратата и даде заповед. Въведоха двамата стюарди. По-младият вече беше възстановил равновесието си. Сега изглеждаше по-скоро възбуден. Другият все още беше блед и уплашен.

— Добре, момчета — посрещна ги Джеп. — Седнете, моля ви. Носите ли паспортите? Много добре.

Инспекторът ги прегледа бързо.

— А, да. Ето я. Френски паспорт. Мари Морисо. Знаете ли нещо за нея?

— Виждал съм я и преди. Пътуваше до Англия доста често — каза Митчъл.

— Може би по някаква работа. Знаехте ли с какво се занимава?

Митчъл поклати глава. По-младият стюард каза:

— Аз също я помня. Виждал съм я да пътува със сутрешния полет. В осем часа от Париж.

— Кой от вас двамата последен я видя жива?

— Той. — По-младият стюард посочи колегата си.

— Да — потвърди Митчъл. — Видях я, когато й сервирах кафето.

— Как изглеждаше тя тогава?

— Не мога да кажа, че съм обърнал внимание. Само й подадох захарта и й предложих мляко. Тя отказа.

— В колко часа стана това?

— Не помня точно. Вече бяхме над Ламанша. Трябва да е било някъде около два.

— Там някъде беше — потвърди Дейвис, другият стюард.

— Кога я видя след това?

— Когато тръгнах да разнасям сметките.

— В колко часа?

— Около четвърт час по-късно. Стори ми се, че е заспала… Боже мили! Та тя вече е била мъртва!

Гласът му прозвуча ужасено.

— Забеляза ли следата от убождането с това нещо?

— Джеп посочи малкия, напомнящ оса шип.

— Не, сър. Не я забелязах.

— Какво ще кажеш ти, Дейвис?

— За последен път видях дамата, когато разнасях бисквитите, които се сервират със сиренето. Тогава й нямаше нищо.