Читать «Последната кралица на Индия» онлайн - страница 6

Та баща ми е участвал тъкмо в тази война. Поради кастовия му произход бил произведен в командир и Компанията му плащала по сто рупии на месец за офицерското му звание. Била съм само на няколко месеца, когато той заминал за Бирма, и по онова време съществували съвсем реални основания да се смята, че Нихал Бхосале го очаква бляскаво бъдеще. Изпращал на шестнайсетгодишната ми майка писма от фронта, в които ѝ разказвал, че макар британските обичаи да били доста трудни за разбиране, боят рамо до рамо с британците си имал и своите предимства. Започнал да научава английския език, а негов приятел офицер го запознал с творчеството на един брилянтен, ненадминат писател на име Уилям Шекспир.

„Според полковника, ако искам да разбера британците, първо трябва да се науча да разбирам този Шекспир“ — написал веднъж баща ми. И той приел присърце този съвет. Прочел всичко, написано от Шекспир — от „Отело“ до „Венецианският търговец“, а когато две години по-късно войната му отнела слуха, само Шекспир бил този, който му правел компания в болничното легло.

Много години по-късно аз попитах баща ми в коя от пиесите на Шекспир е намирал най-голяма утеха по времето, когато се е опитвал да се помири с живота в свят, в който никога няма да може да чуе гласа на своето дете или как съпругата му пее раги на повелителя Шива. По това време самата аз вече бях станала войник в Дурга дал на нашата рани — елитен женски отряд, състоящ се от най-доверените стражи на господарката. И към този момент аз също бях прочела всички произведения на Шекспир.

Татко се замисли за момент, а после ми каза онова, което вече подозирах. „Хенри V“. „Защото на света не съществува по-убедителен аргумент от тази пиеса за причините, поради които тръгваме на война.“

Но не войната беше главната ми грижа в онази вечер, в която татко ми обясняваше за пурдата. Тогава бях твърде малка, за да разбирам нещо от политика. Единственото, което знаех, бе, че не мога да играя навън като момчетата, които пиеха сок направо от мъхнати кокосови орехи и играеха на войници с отчупени пръчки от бамбук. Погледнах към татко, чиято плешива глава блестеше като полирана купа на слънцето, и написах:

— Винаги ли ще бъда в пурда, дори когато порасна?

— Да. Също като майка ти.

Ала ето че точно както враната строи гнездото си на дървото само за да види после как идва врабчето и го разбутва, така и животът, който баща ми беше планирал за мен, беше раздробен на парчета от една малка птичка.