Читать «Последната кралица на Индия» онлайн - страница 8

Така че, когато баба ми заяви: „Нека ти кажа нещо за раждането, бети“, можете да бъдете сигурни, че намерението ѝ изобщо не беше да ме просветли по въпроса. Това просто беше нейният начин да ми втълпи през колко големи мъки е трябвало да премине майка ми, за да ме роди — мен, едно безполезно момиче. И докато светлината от прозореца обрамчваше високите скули и дългия, тънък врат на баба ми, аз си спомних за една птица, която съм виждала на езерото зад укреплението на Барва Сагар. Татко беше нарекъл тази птица лебед и ми беше обяснил, че най-специалното в нея била способността ѝ да се придвижва през водата, без да се намокри. По мое мнение точно това правеше и баба ми през целия си живот. Носеше се през къщата ни, без да бъде докосната от нищо около себе си — нито от моите сълзи, нито дори от виковете на майка ми от задната част на къщата.

— Да доведеш дете на този свят е най-опасното пътешествие, което трябва да извърви всяка жена — започна тя. — Сега майка ти е там с акушерката, но като нищо би могла да бъде и със свещеника. Когато аз раждах, се мъчих два дена. Знаеш ли какво означава това?

Това не беше въпрос. Това беше сигнал да поклатя глава, което и направих.

— Означава, че в продължение на цели два дена стоях без вода и без храна! Затвориха вратите и прозорците и аз се мъчих като животно, докато накрая не реших, че дори богинята Шакти ме е изоставила!

Разбрах, че това трябва да е истина, защото когато акушерката пристигна, я чух да инструктира баба ми да стори всичко възможно в стаята, където е майка ми, да не влиза нито въздух, нито светлина. Представих си майка ми затворена като в капан и сълзите замъглиха погледа ми.

— Слушаш ли ме? — извиси глас баба ми.

— Да, дади джи. Ама водата…

Тя проследи погледа ми към ведрото на огъня и подвикна:

— Е, защо стоиш още тук? Хайде, носи го!

Вдигнах врящото ведро от огнището и тръгнах след баба ми по коридора. Нашите варосани стени и измазани с кирпич подове може и да не бяха особено красиви, обаче имахме повече от две стаи и винаги сме разполагали с достатъчно храна.

Баба ми почука силно по вратата. Когато акушерката се появи, аз успях да зърна зад нея майка ми — беше покрита с толкова много пот, че сякаш пороят отвън беше успял да пробие и да падне само върху тялото ѝ, оставяйки всичко наоколо напълно сухо.

— Водата! — отсече акушерката.

Подадох ѝ ведрото с надеждата, че тя ще съобщи нещо за състоянието на мама, но старицата само грабна горещата вода и тресна вратата под носа ми. Е, може и да не е много възпитано да я наричам старица, защото тя беше на същата възраст като баба ми. Но ако трябва да бъда честна, двете си приличаха толкова, колкото си приличат котката и лъвът. Лицето на акушерката беше кръгло и меко, с дълбоки бръчки около устните и очите. Лицето на баба ми беше опънато и с много ъгли. Леля ми веднъж отбеляза, че аз съм била наследила тези ъгли. А после беше добавила: „Това е комплимент, Сита! Не прави такива физиономии! Именно остротата на лицето на дади джи е онова, което я прави толкова красива, дори и на шейсет и три! А ти имаш същите зашеметяващи черти на лицето като нея!“.