Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 205

Ло Прек изчака — поемаше дъх едва-едва, — докато пулсът му се успокои и докато възвърне самообладанието си. След това запристъпва нагоре по стъпалата. На последния етаж видя в стената зейнала дупка — там явно бе имало прозорец. Оттук чудесно се виждаше централният вход на Колдиез и тясната калдъръмена уличка, която извиваше нагоре по хълма към древната катедрала.

Ло Прек си разчисти едно местенце и се настани да чака.

Това, че чакането щеше да продължи дълго, не го притесняваше. Тъкмо търпението му бе позволило да проследи убиеца на брат си в продължение на много години и на милиони мили, за да дойде сегашният момент. Знаеше, че финалът вече е близо. Беше подкрепил основанията на Вихман с още един факт. Ако действително предстоеше окончателна битка за Колдиез, Стен със сигурност щеше да участва в нея.

А Ло Прек щеше да изчака.

Зареди оръжието си и се нагласи за дългото дебнене.

55.

Оцеляването на Колдиез — както и на стотиците ВИП интернирани и военнопленници зад стените му — вероятно се дължеше на факта, че подполковник Вирунга беше по̀ музикант, отколкото беше признал на Стен.

Когато младият Вирунга се запали по духовите инструменти до такава степен, че родителите му с неохота платиха астрономическа сума за доставката — от Земята — на някакъв архаичен инструмент, наречен саксофон, той се превърна в нещо като бунтар. По онова време музиката беше скована в трийсет и девет тонова структура и всяка музикална композиция задължително се състоеше от две части. Част първа започваше с определен брой ноти, които се повтаряха в разнообразни мотиви, и завършваше в различна тоналност. Част втора минаваше през нови тоналности, за да завърши най-накрая в първата.

Н’раняйците обичаха да се спускат от своите дървета, да се събират по горските поляни и да слушат тези произведения. За връстниците на Вирунга тази музика беше досадна, досадна, досадна и те създаваха нови форми, в които не само се сменяха тоналностите, но и всеки музикант си позволяваше безкрайни индивидуални импровизации, както намереше за подходящо. Наричаха забранената музика и’з и се събираха тайно на малки полянки, за да я изпълняват.

Вирунга, който обожаваше импровизациите, изпадна в беда, когато сонатата на Стен в тоналността на свободата за солист без акомпанимент зазвуча съвсем фалшиво.

Първата част започна в мазетата под Колдиез. Обгорелите в сраженията затворници разпечатаха отдавна забравените в зимниците оръжия и обучиха онези, които все още бяха с мозъка си и в добро здраве, да ги използват.

Вирунга с неохота се съгласи Краулшавн и Соренсен да подготвят азимутни карти и скици за радиуса на действие за неговата артилерия, която щеше да бъде използвана съвсем скоро. Самият той прекара часове наред насаме с Дерзин и Авренти — обсъждаха неминуемо предстоящото и неизбежното. Авренти, вечният професионалист, не се притесняваше особено, че по всяка вероятност в най-скоро време ще му се наложи да служи на нови господари. А все по-честото появяване на лорд Пастур в затвора облекчи Дерзин при вземане на решението да се предаде. Проблем беше Генрик. И шепата некорумпирани таански надзиратели, все негови последователи. Но и това не беше кой знае какъв проблем, мислеше си Вирунга. Неговите въоръжени затворници, плюс новопосветените — в превод: безчестни или уплашени — надзиратели на Четуинд щяха да успеят да се справят с тях.