Читать «Отмъщението на прокълнатите» онлайн - страница 17

Една врата се отвори със свистене и някой изскочи от нея, връхлетя върху Махони и той се изруга за непохватността си, след като почти се стовари на земята. Йън, каза си, клатушкаш се като трикрака кобила на стипълчейз. Успя да се овладее и продължи. Намираше се дълбоко в недрата на замъка Аръндел — или поне онова, което беше останало от него. Надземната част, някога уголемено копие на елегантен земен замък, беше превърната в почернели руини — последица от изненадващо ядрено нападение на Таан. И досега все още имаше огнища на интензивна радиация.

Таанците се бяха надявали да погубят Императора с една-единствена дръзка атака срещу Първичен свят. Нямаше как да знаят, че замъкът е сложно изградена фасада на бомбоубежищен команден център на много километри под повърхността. Императорът натякваше за провала им по няколко пъти на ден. Всяка излъчена от Аръндел новинарска емисия започваше и свършваше с изображение на развалините. Над тях дръзко се развяваха два флага. Единият беше бляскавото знаме на Империята, а под него — личният златист императорски щандарт с надписа „АМ2“ над структурата на атома. Махони почти чуваше кикота на Императора по повод тази твърде неделикатна пропаганда.

Изпитваше смесени чувства по повод срещата със стария си шеф и — смееше да се надява — приятел. Внимавай, Махони, напомни си. Да си приятел на Вечния император беше нож с две остриета. Беше повече приятелство, отколкото дълг, и точно това беше причината за настоящото му окаяно състояние.

По време на последното таанско нападение срещу Кавит беше натрошен на парчета и за малко не загина. Нямаше никаква представа как беше оцелял, макар да подозираше, че това има някаква връзка с неговото протеже, младия Стен. Дойде в някакво замаяно съзнание след много месеци и моментално го споходиха мисли за прехвалената ценност на живота. През следващите години мина под лазерния хирургически скалпел много повече пъти, отколкото би трябвало да си спомня едно живо създание. Предполагаше, че са направили с него нещо, което всеки страничен наблюдател би нарекъл истинско медицинско чудо, тоест съшивали са го до някаква полуцялост.

Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.

Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?