Читать «Аутопсия» онлайн - страница 186

— Това е последната капка. Той няма да се остави някаква кучка да се отнася с него като с глупак. Казва си: „Тая кучка се смята за умна, за нещо повече от мен. Аз ще й покажа. Хубаво ще я подредя.“

Под лабораторната си престилка носех пуловер. И двете бяха закопчани догоре. Но не можех да се стопля. През последните две нощи бях спала в стаята на Люси. Смятах да правя ремонт в моята спалня. Смятах да напусна къщата.

— Така че сигурно онази голяма статия във вестника онзи ден го е разтърсила. Бентън каза, че било за добро. Че може би това щяло да го направи непредпазлив. А аз се ядосах. Нали си спомняш?

Едва-едва кимнах.

— Искаш ли, да знаеш защо всъщност толкова се ядосах?

Не отговорих, а само го погледнах. Той беше като малко дете. Гордееше се със себе си. Аз трябваше да го похваля, да се радвам, че е застрелял човек на десет крачки разстояние, че го е покосил в спалнята ми. Убиецът бе държал сгъваем нож. И това беше всичко. Какво можеше да направи, да го хвърли?

— Ще ти кажа. Първо на първо, бяха ми подшушнали нещо преди време.

— Подшушнали? — Очите ми го фокусираха. — Какво са ти подшушнали?

— Златното момче Болтс — отговори той хладно и си изтръска цигарата. — Прави му чест все пак, че намина покрай мен малко преди да изчезне от града. Каза ми, че се притеснявал за теб…

— За мен?

— Каза, че минал покрай вас късно една вечер и че там имало някаква непозната кола. Пристигнала, загасила фаровете и след това рязко потеглила. Притесняваше се, че може да те наблюдават, че може да е убиецът…

— Това беше Аби! — извиках аз силно. — Искала да говори с мен, видяла колата на Бил и изпаднала в паника…

За секунда Марино изглеждаше учуден, след това повдигна рамене.

— Както и да е. Добре, че все пак ми обърнаха внимание.

Мълчах. Всеки момент можех да се разплача.

— Това ме разтревожи. Всъщност наблюдавах къщата ти от доста време. Наблюдавал съм я много пъти късно вечер. След това се появи този проклет материал за ДНК-то. Помислих, че тоя тип може и да те дебне вече. Наистина щеше да откачи. Статията ще го подмами към компютъра. И ще го подмами право към теб.

— И си бил прав — казах аз, като се окашлях.

— Точно така, прав съм бил.

Не бе необходимо Марино да го убива. Никой освен нас двамата нямаше да узнае това. На никого нямаше да разкажа. Но не съжалявах. Аз самата бих го направила.

Само мисълта, че ако се бях опитала, нямаше да успея, ме смразяваше. Пистолетът ми не беше зареден. Щрак. Това щеше да е единственият звук, който щеше да се чуе. Мисля, че ме смразяваше именно фактът, че аз нямаше как да спася живота си, а не исках да дължа на Марино благодарности.

Той не спираше да говори. Гневът ми започваше да се натрупва. Започваше да се изкачва по гърлото ми като жлъч.

И тогава ненадейно влезе Уинго.

— Ъъъ… — Ръцете му бяха в джобовете, видът му беше несигурен, а Марино го изгледа с досада.

— Ъъъ, доктор Скарпета. Знам, че не е подходящ моментът. Знам, че още сте разстроена…

— Не съм разстроена!

Очите му се разшириха. Лицето му пребледня.

Аз понижих глас и казах: