Читать «Аутопсия» онлайн - страница 187

— Извинявай, Уинго. Да. Разстроена съм. Направо съм съсипана. Не съм на себе си. Какво искаш да ми кажеш?

Той бръкна в джоба на сивосините си копринени панталони и измъкна найлоново пликче. Вътре имаше угарка „Бенсън енд Хеджес“, 100 мм.

Внимателно я остави върху бюрото ми.

Аз го погледнах озадачено и зачаках.

— Ъъъ, нали си спомняте, веднъж ви попитах за комисаря дали е против цигарите и така нататък.

Аз кимнах.

Марино губеше търпение. Оглеждаше се, сякаш скучаеше.

— Един приятел, Патрик, работи в счетоводството в сградата отсреща, в сградата на Амбърги. — Тук той се изчерви. — Ами ние с Патрик понякога се срещаме на паркинга при колата му и ходим заедно да обядваме.

Мястото му за паркиране е през два реда от мястото на Амбърги. Виждали сме го и преди.

— Виждали сте го и преди? — попитах съвсем объркана. — Виждали сте Амбърги? Виждали сте го да прави какво?

Уинго се наведе напред към мен и поверително каза:

— Виждали сме го да пуши, доктор Скарпета. — Тук той се изправи. — Заклевам се. Късно сутрин и веднага след обяд ние с Патрик си седим в колата и си говорим, слушаме музика. Виждаме Амбърги да се качва на черния си нюйоркър и да запалва. Дори не използва пепелника, защото не иска никой да разбере. Оглежда се през цялото време. След това изхвърля фаса през прозореца, пак се оглежда и се връща в сградата, като си пръска освежител в устата.

Внезапно Уинго ме изгледа недоумяващо.

Аз се смеех толкова силно, че от очите ми течаха сълзи. Трябва да беше истерия. Не можех да се спра. Блъсках по бюрото си с ръка и бършех очи. Сигурно можеха да ме чуят из целия коридор.

Уинго също се разсмя, после и той вече не можеше да спре.

Марино ни гледаше намръщено, сякаш бяхме откачили. След това се опита да прикрие усмивката си. След малко вече се давеше, дърпайки от цигарата си, и хихикаше.

Най-накрая Уинго продължи:

— Работата е там… — Той пое дълбоко дъх. — Работата е там, доктор Скарпета, че аз изчаках, докато си тръгне от колата си, отидох и взех фаса му. Качих го веднага в серологичната лаборатория, дадох го на Бети да му направи проби.

Дъхът ми секна.

— Какво си направил? Занесъл си фаса на Бети? Значи това си й занесъл онзи ден? Защо? За да му направи тестове на слюнката? Ами защо?

— Да определи кръвната група. Доктор Скарпета, кръвната му група е АБ.

— Господи!

Много бързо направих връзката. Кръвната група на втория тест, който Уинго бе намерил в хладилника, бе АБ.

АБ е много рядка кръвна група. Само четири процента от населението имат АБ.

— Задавах си разни въпроси за него — поясни Уинго. — Знам колко… ъъъ… ви мрази. Толкова ми е било неприятно, като виждам колко лошо се отнася с вас. Така че попитах Фред…

— Пазача?

— Да. Попитах Фред дали е виждал някой. Дали е виждал някой да влиза в нашата морга, когато не трябва да е там. Той каза, че видял някакъв тип в понеделник вечерта. Фред тъкмо започвал обиколката си, но се спрял да използва тоалетната там. Точно като излизал от тоалетната, видял някакъв бял тип да влиза, в тоалетната де. Та този бял тип носел нещо, някакъв хартиен пакет. Фред излязъл и продължил да си върши работата.