Читать «Аутопсия» онлайн - страница 179

Последва стреснато мълчание. А след него — многословно извинение. После ми даде номера.

Отново набрах.

— Слава Богу! — въздъхнах с облекчение, когато чух гласа на Марино.

— Сериозно? — каза той, след като изслуша задъханото ми обяснение. — Разбира се, че ще се заема.

— А не смяташ ли, че трябва да отидеш в стаята на телефонистите и да видиш дали копелето е там? — вече почти крещях.

— Е, добре, какво казва тоя тип? Позна ли гласа му?

— Разбира се, че не съм познала гласа.

— Ами какво точно казва на тази Тайлър?

— Ще ти го пусна да го чуеш. — Изтичах обратно в кабинета си и вдигнах слушалката на другия телефон. Върнах лентата назад и усилих звука.

— Позна ли го? — попитах отново, след като вдигнах слушалката.

Марино не отговори.

— Чуваш ли ме? — попитах аз високо.

— Ей, по-спокойно, докторке. Денят ми беше много труден. Остави всичко на моя милост. Обещавам да проверя.

И затвори.

Останах загледана в слушалката. Седях, без да помръдвам, докато вместо сигнала „свободно“ един механичен глас не започна да се оплаква: „Ако желаете да се обадите, моля затворете телефона и наберете отново…“

Пробвах външната врата, проверих дали алармената система е включена и се качих на горния етаж. Спалнята ми се намираше в края на коридора, с изглед към дърветата в задния двор. Светулки проблясваха в катранения мрак. Нервно дръпнах щорите.

Берта си беше втълпила, че в стаите трябва да струи слънчева светлина, независимо от това дали в тях има човек. „Убива микробите, доктор Кей“, твърдеше тя.

„Но така избеляват килимите и тапицерията“, отвръщах аз.

С нея не можеше да се излезе наглава. Ненавиждах да се качвам в спалнята след мръкване и да заварвам щорите вдигнати. Спусках ги, преди да светна лампата, за да съм сигурна, че никой не ме е видял отвън. Но тази вечер забравих. Не си направих труда да съблека анцуга. Можеше прекрасно да ми послужи за пижама.

Стъпих на една табуретка, която стоеше във вградения гардероб, измъкнах кутията за обувки и свалих капака. Пистолета пъхнах под възглавницата.

Стомахът ми се свиваше с притеснение, че ще звънне телефонът, ще ме извикат някъде в тъмната нощ и ще трябва да заявя на Марино: „Казах ли ти, копеле такова! Казах ли ти!“

Какво ли правеше сега това говедо? Загасих лампата и дръпнах завивката до ушите си. Сигурно пиеше бира и гледаше телевизия.

Седнах в леглото и отново запалих лампата. Телефонът върху нощното шкафче мълчеше подигравателно. Нямаше на кого друг да се обадя. Ако се обадех на Уесли, той пък щеше да звънне на Марино. Ако се обадех в отдел „Разследвания“, човекът, който щеше да поеме обаждането ми — при положение че го приемеше на сериозно, — щеше да се обади на Марино.

Марино. Той ръководеше това проклето разследване. Всички пътища водеха към Рим.

Отново загасих лампата и вперих очи в мрака.

„Деветстотин и единадесет.“

„Деветстотин и единадесет.“

В главата ми звучеше гласът и аз се мятах в леглото.

Минаваше полунощ, когато тихо слязох по стълбите и намерих бутилка коняк в барчето. Люси не бе помръднала, откакто я бях сложила да спи преди няколко часа. Спеше непробудно. За себе си не можех да кажа същото. Изгълтах две чаши, сякаш пиех сироп за кашлица, върнах се в спалнята без желание и отново загасих лампата. Чувах как часовникът отмерва минутите.