Читать «Сабриел» онлайн - страница 8

— Моля! — възкликна Сабриел разтревожена. Никой не отваряше външните врати посред нощ, не и толкова близо до Старото кралство.

— Съжалявам — проплака Олуин. — Не исках. Не зная защо го направих. Не бяха Ребека и Айла — там имаше мрачна фигура, която се опита да влезе. Затръшнах вратата…

Сабриел захвърли чашата и си проправи път покрай Олуин. Вече бе в средата на коридора, когато чу как порцеланът се счупи зад нея, последван от ужасения стон на Олуин заради това толкова небрежно отношение. Тя не му обърна внимание и се затича, като включваше осветлението, докато бягаше към отворената врата на западната спалня. Когато я доближи, отвътре се чуха писъци, които бързо се извисиха в истеричен хор. В спалнята имаше четиридесет момичета — повечето от първи клас, до една под единайсетгодишна възраст. Сабриел пое дълбоко въздух и застана на вратата, извила пръстите на ръцете си в заклинателен жест. Още преди да погледне, тя усети присъствието на смъртта.

Спалнята беше много дълга и тясна, с нисък покрив и малки прозорци. От двете й страни бяха разположени легла и тоалетни масички. В дъното имаше врата, която водеше към стълбите на Западната кула. Тя би трябвало да е заключена от двете страни, но ключалките рядко устояваха на силите на Старото кралство.

Вратата беше отворена. Зад нея стоеше невероятно тъмна фигура, сякаш някой бе изрязал човешки силует от нощния мрак, внимателно подбирайки участъците без звезди. Фигурата нямаше никакви черти, но главата се въртеше в двете посоки, като че сетивата й имаха ограничен обхват. Колкото и да бе странно, тя държеше най-обикновен чувал в четирипръстата си ръка, а грубо изтъканата материя контрастираше рязко с нейната свръхестествена плът.

Ръцете на Сабриел образуваха сложен жест, изобразявайки символите на Хартата, които изразяваха сън, тишина и спокойствие. Размахвайки ръце, тя посочи двете страни на спалнята и изобрази един от главните символи, обхващайки всички. В миг всички момичета в спалнята престанаха да пищят и бавно утихнаха в леглата си.

Главата на съществото престана да се движи и Сабриел разбра, че вниманието му е насочено към нея. То започна да се движи бавно, като тромаво повдигна единия си крак и замахна напред, поспря за миг, а после замахна с другия малко встрани от първия. Това неуверено, отекващо движение предизвика зловещ шум от тътрещи се крака по тънкия килим. Докато вървеше покрай леглата, електрическите лампи над тях проблеснаха веднъж и угаснаха.

Сабриел спусна ръцете си до тялото и съсредоточи погледа си в центъра на торса на съществото, изследвайки материята, от която бе изградено. Тя бе дошла без никакви инструменти или приспособления, ала това предизвика само мигновено колебание, преди да се плъзне отвъд границата към смъртта, без да сваля очи от натрапника.

Реката течеше около краката й, студена както винаги. Светлината, сива и лишена от топлина, все така се простираше до съвсем плоския хоризонт. В далечината чуваше грохота на Първата порта. Вече виждаше ясно истинския силует на съществото, без обвивката на мъртвешката аура, която то бе донесло в света на живите. Беше обитател на Старото кралство, смътно наподобяващ хуманоид, но по-близък до маймуна, отколкото до човек, и очевидно полуинтелигентен. Но това не беше всичко и Сабриел усети хватката на страха, когато видя черната нишка, която излизаше от гърба на съществото и се вливаше в реката. Отвъд Първата порта, или дори още по-далече, тази пъпна връв се намираше в ръцете на някой Адепт. Докато тази нишка съществуваше, съществото щеше да се намира под абсолютната власт на своя господар, който би могъл да използва сетивата му, както намери за добре.