Читать «Сабриел» онлайн - страница 42

В същото време Сабриел долови нов звук някъде напред, звук, който първоначално бе взела за пулсиращата кръв в ушите й, за биенето на разтуптяното й сърце. Ала той идваше отвън, зад горната врата. Дълбок, ревящ звук, толкова нисък, че наподобяваше вибриране, потръпване, което тя по-скоро долови в пода, вместо да чуе.

По пътя отгоре минават тежки камиони, помисли си Сабриел, преди да си припомни къде се намира. И в същия миг разпозна звука. Някъде нататък, извън тези обграждащи скали, имаше огромен водопад. А водопад, който вдигаше толкова силен шум, сигурно се захранваше от също толкова огромна река.

Течаща вода! Тази възможност изпълни Сабриел с внезапна надежда, а с надеждата дойде и силата, която смяташе, че я е напуснала. С неистов прилив на бързина тя почти удари вратата, а ръцете й се стовариха върху дървото, забавяйки се за миг, за да открие дръжката или халката.

Но когато я докосна, върху нея вече лежеше друга ръка, макар преди миг да нямаше никой. И този път ръката бе покрита със символи на Хартата, и Сабриел видя структурата на дървото и окислената стомана през дланта на друго привидение.

То беше по-малко, с мъчно определим пол, защото носеше монашески одежди, а качулката скриваше главата му. Дрехата беше черна и покрита с емблемата на сребърния ключ отпред и отзад.

Съществото се поклони и завъртя халката. Вратата се отвори, а зад нея се разкри ярка звездна светлина, блеснала между облаците, които бягаха пред новопоявилия се вятър. Шумът от водопада ехтеше през отворената врата, съпроводен от миниатюрни хвърчащи пръски. Без да се замисля, Сабриел прекрачи прага.

Пазачът с качулката я придружи и затвори вратата зад себе си, преди да спусне деликатната сребърна решетка пред нея и да я заключи с железен катинар. И двете предпазни средства сякаш се появиха от въздуха. Сабриел ги погледна и долови силата им, защото бяха изображения на Хартата. Ала вратата, решетката и катинарът само щяха да забавят разяждащия дух, не да го спрат. Единственото възможно спасение се намираше в най-бързата течаща вода, или в преждевременния блясък на следобедното слънце.

Първото се намираше в краката й, а от второто я деляха много часове. Сабриел застана върху една тясна тераса, която стърчеше поне четиристотин метра над брега на реката. Малко вдясно от нея, на крачки разстояние, могъщата река се хвърляше над скалата, за да образува един наистина великолепен водопад. Сабриел се наведе малко напред, за да погледне водите, които се разбиваха долу, образувайки огромни бели криле от пръски, които с лекота биха погълнали цялото й училище, заедно с новото му крило, както гуменото пате потъва в бурната вана.

Разстоянието до долу беше много голямо и височината, съчетана с очевидната сила на водата, я накара бързо да погледне назад към реката. Право напред, на половината път от отсрещната страна, Сабриел успя да забележи един остров, кацнал на самия край на водопада, който разделяше реката на два потока. Не беше много голям остров, приблизително с размера на футболно игрище, но се извисяваше като кораб от назъбен камък над бурните води.