Читать «Сабриел» онлайн - страница 44

Разяждащият дух стоеше на терасата, а сребристата решетка бе счупена и деформирана от желязната му хватка. Нямаше и следа от пазача, но това не я изненада. След като бе победен, той просто щеше да изчезне докато заклинанието на Хартата се подновеше — часове, дни или дори години по-късно.

Мъртвото същество беше необичайно неподвижно, но очевидно наблюдаваше Сабриел. Дори толкова могъщо създание не би могло да прекоси тази река и то дори не се опита да го направи. Всъщност, колкото повече го гледаше Сабриел, толкова повече й се струваше, че разяждащият дух няма нищо против да изчака. Той беше страж, охраняващ единствения изход от острова. Или чакаше да се случи нещо, или да дойде някой…

Сабриел потисна треперенето си и продължи да скача. Сега имаше повече светлина, предвещаваща изгрева на слънцето, и тя видя нещо като дървена площадка, която водеше към една порта в бялата стена. Зад стената се виждаха и върховете на дървета, зимни дървета, чиито клони бяха свалили зелените си одежди. Между дърветата и кулата летяха птици, устремени към сутрешната си храна. Гледката беше нещо нормално, нейното убежище. Но тя не можеше да забрави високия, обгърнат в пламъци силует на разяждащия дух, надвиснал над терасата.

Уморена, скочи на последния камък и се строполи на стъпалата на площадката. Дори клепачите й едва се движеха и полезрението й се бе стеснило до малък процеп непосредствено пред нея. Сърцевината на дъските от площадката се приближи застрашително, когато тя пропълзя до портата и вяло се свлече до нея.

Портата се отвори, запращайки я в един павиран вътрешен двор, в началото на пътека от червени тухли. Тухлите бяха стари, а червенината им напомняше цвета на напрашени ябълки. Пътеката криволичеше към входа на къщата — приятна небесносиня врата, изпъкваща на фона на варосания камък. Бронзовото чукало с формата на лъвска глава, държаща халка в устата си, ярко контрастираше с бялата котка, свила се върху тръстиковата изтривалка пред вратата.

Сабриел легна върху тухлите и се усмихна на котката, премигвайки, за да прогони сълзите си. Котката трепна и извърна глава съвсем леко, за да я погледне, отваряйки ярките си зелени очи.

— Здравей, писано — изрече дрезгаво Сабриел и се закашля, когато за пореден път с мъка се изправи на крака и тръгна напред, стенейки и хриптейки при всяка крачка. Протегна ръка да погали котката и застина — защото, когато животното вдигна глава, тя видя каишката около шията й и миниатюрното звънче, което висеше там. Каишката беше само от червена кожа, но заклинанието на Хартата върху нея беше най-силното, най-трайно обвързване, което Сабриел някога бе виждала или усещала, а звънчето беше миниатюрен Саранет. Това всъщност не беше котка, а творение на Свободната магия с древна сила.

— Абхорсен — измяука котката, а розовото й езиче се стрелна напред. — Крайно време беше да дойдеш.

Сабриел се вторачи в нея за миг, от гърдите й се изтръгна сподавен стон и тя политна напред, припадайки от изтощение и изненада.