Читать «Сабриел» онлайн - страница 41

След няколко метра погледна зад себе си и видя, че пазачът чака близо до вратата, издигнал меча си в отбранителна позиция. Зад него вратата хлътваше навътре, покритите с желязо дъски се чупеха и образуваха дупка, голяма колкото чиния за хранене.

Разяждащият дух се протегна и отчупи още дъски с такава лекота, сякаш чупеше клечки за зъби. Очевидно бе разгневен, задето плячката му се измъква, защото сега гореше целият. Устата му бълваше отблъскващ поток от жълто-червени пламъци, а около него се издигаше черен дим, като втора сянка, който се виеше в яростни кръгове, докато той ревеше.

Сабриел извърна очи, потегляйки с бърза крачка, ала вървенето й ставаше все по-бързо, прерасна в подтичване и накрая в бяг. Стъпките й отекваха върху камъка, но едва когато премина почти в спринт, разбра защо й е толкова леко — багажът и ските й бяха останали долу, при вратата. За миг бе обзета от смущаващото желание да се върне, но то отмина, още преди да се е превърнало в осъзната мисъл. Въпреки това, ръцете й провериха ножницата и пояса, и намериха успокоение в студения метал на дръжката на меча и в ръчно полираното дърво на дръжките на звънците.

Освен това беше светло, осъзна тя, докато тичаше. Символите на Хартата препускаха върху камъните, поддържайки нейното темпо. Това бяха символи за светлина и бързина, и за много други, непознати за нея неща. Странни символи, а и толкова многобройни — толкова, че тя се чудеше как изобщо е могла да си помисли, че отличието по магии от училището в Анселстиер би могло да я превърне във велик маг в Старото кралство. Страхът и осъзнаването на собственото й невежество бяха могъщи лекове срещу глупава гордост.

Из коридора отекна още един рев и се понесе нататък, придружен от множество удари, тупвания или дрънчене на стомана, удряща се в свръхестествена плът или рикошираща в камъка. Нямаше нужда Сабриел да поглежда назад, за да разбере, че разяждащият дух е разбил вратата и сега се сражава с пазача — или се промъква покрай него. Знаеше малко за тези привидения, но една от характерните слабости на онези, които служеха като стражи, беше тяхната неспособност да напускат поста си. Щом съществото се отдалечеше на няколко стъпки от пазача на вратата, привидението щеше да се окаже безполезно — и скоро нов прилив на сила щеше да придвижи разяждащия дух покрай него.

Тази мисъл я подтикна да бяга още по-бързо, но Сабриел знаеше, че това е крайната скорост. Тялото й, движено от страха и изтощено от студ и напрежение, беше на ръба на изнемогата. Краката й бяха сковани, мускулите — готови да се схванат, а в дробовете й сякаш имаше течност, а не въздух.

Коридорът пред нея продължаваше сякаш бе безкраен и ставаше още по-стръмен. Но светлината огряваше само местата, където бягаше Сабриел, така че изходът сигурно не беше много далече, може би се намираше точно след следващия мрачен участък…

Точно когато й хрумна тази мисъл, Сабриел видя светлина, която се превърна в ярко очертание на врата. Тя почти изпъшка, почти извика, но звукът беше заглушен от ужасния, нечовешки писък на разяждащия дух. Беше отминал пазача на вратата.