Читать «Сабриел» онлайн - страница 39

Сабриел някак си успя да потисне писъка в гърлото си, извърна се към скалата и започна да я налага с дръжката на меча си.

— Отвори се! Отвори се! — крещеше тя, докато в мозъка й препускаха символи на Хартата — ала не и тези, които можеха да разбият врата — заклинание, което бе научила във втори клас. Знаеше го, така както знаеше учебната си програма, но символите на Хартата просто не се появяваха. А и защо в ума й се бе загнездило произведението на дванайсет по дванайсет, когато й трябваха символи…

Ехото от звъна на Мозраел утихна и в последвалата тишина дръжката на меча й се удари в нещо кухо, вместо да хвърля искри и да ожули ръката й. Нещо дървено, нещо, което липсваше преди. Една врата, висока и необичайно тясна, чието тъмно дъбово дърво бе покрито със сребърни символи на Хартата, танцуващи върху него. Една желязна халка, непосредствено на височината на ръката й, се опря в бедрото на Сабриел.

Тя хвърли меча си и изпъшка, хвана халката и я дръпна. Не последва нищо. Сабриел подръпна отново, полуизвърната, за да погледне назад през рамо, а сърцето й се сви от страх от видяното.

Разяждащият дух зави зад последния ъгъл и погледите им се срещнаха. Тя затвори очи, неспособна да понесе омразата и жаждата за кръв, които пламтяха в погледа на създанието, като ръжен, останал твърде дълго в огнището на ковачницата. То отново изрева и почти прелетя през оставащите стъпала, а устата, ръцете и краката му бълваха огньове.

Все още със затворени очи, Сабриел натисна халката. Вратата се отвори и тя падна вътре, стоварвайки се на земята сред снежна вихрушка, а очите й рязко се отвориха. Отчаяно се претърколи на земята, пренебрегвайки болката в коленете и ръцете си. Протягайки ръка навън, грабна дръжката на меча си и го издърпа при себе си.

Когато острието освободи достъпа до вратата, разяждащият дух се озова до нея и като се изви настрани, за да премине през тесния портал, пъхна вътре едната си ръка. От сиво-зелената му плът изригваха пламъци, като капки пот, а от тях на тънки струйки се виеше черен дим, от който се носеше миризмата на опърлена козина.

Сабриел, просната безпомощно на пода, можеше само да наблюдава ужасена как ръката на съществото, от която стърчаха четири хищни нокътя, бавно се разтвори и посегна към нея.

Глава седма

Ала ръката не я сграбчи, ноктите не успяха да разкъсат беззащитната плът.

Вместо това, Сабриел усети как някакъв внезапен прилив на магия и символи на Хартата озари пода, светейки толкова ярко, че остави зад клепачите й червени отблясъци, а пред очите й заиграха черни точки.

Примигвайки, тя видя един мъж да излиза от камъните на стената — висок и очевидно силен мъж, с дълъг меч, досущ като нейния. Мечът се стовари върху ръката на разяждащия дух, откъсвайки парче от горящата, гниеща плът. Отскачайки, мечът замахна отново и отсече още един къс, както дърварят разпраща трески, отсичайки някое дърво.