Читать «Сабриел» онлайн - страница 174

Беше Керигор. Войниците, които бяха залостили вратата, лежаха мъртви около него, острови от бледа плът на фона на морето от мрак. Сега той нямаше никаква форма, ала в присъствието му, наподобяващо мастилено петно, се долавяха получовешки черти. В очите му пламтеше бял огън, а зейналата му уста беше покрита с мъждукащи въглени, тъмночервени, като съхнеща кръв.

— Абхорсен е мой — изхриптя Керигор, а гласът му бе дълбок и някак плавен, сякаш думите му клокочеха като лава, примесена със слюнка. — Ще я оставиш на мен.

Съществото, някога наричано Могет, издаде пращящ звук и отново помръдна, а след него се сипеха бели искри, подобно на миниатюрни звезди.

— Чакал съм твърде дълго, за да позволя някой друг да ми отнеме възмездието! — просъска то, привършвайки с пискливо мяукане, което все още напомняше за котката. После се втурна към Керигор, блестяща електрическа комета, запратена към мрака на неговото тяло, която се разби в призрачната му материя като чук, налагащ месото, за да стане по-крехко.

За миг никой не помръдна. Всички бяха шокирани от изненадващата атака. После мрачната фигура на Керигор отново се вледени, а дългите пипала на печалната нощ се обвиха около искрящия нападател, като го задушиха и погълнаха с неумолимата ненаситност на октопод, удушил костенурка с ярка черупка.

Обзета от отчаяние, Сабриел се огледа, за да открие Тъчстоун и магистрат Гринууд. Из озарения от лунна светлина въздух бавно продължаваше да се стеле тухлен прах, като някакъв смъртоносен газ с ръждив цвят, а лежащите наоколо тела сякаш бяха жертви на задушаващата му отрова. Ала те бяха уцелени от тухли или дървени трески, разхвърчали се при счупването на скамейките.

Сабриел видя най-напред магистрата, която лежеше малко по-надалече, свила се на една страна. Всеки друг би си помислил, че е в безсъзнание, но тя разбра, че е мъртва. Беше улучена от една дълга, подобна на нож треска от счупена скамейка, а твърдото като желязо дърво я беше пронизало цялата.

Знаеше, че Тъчстоун е жив — и го видя, подпрян на купчина натрошена мазилка. Очите му отразяваха лунната светлина.

Сабриел отиде при него, стъпвайки между труповете и отломките, петната току-що пролята кръв и безмълвните, смъртоносно ранени хора.

— Кракът ми е счупен — каза Тъчстоун, с изкривена от болка уста. Той наведе глава към зейналата дупка в стената. — Бягай, Сабриел. Докато вниманието му е отклонено. Избягай на юг. Живей нормално…

— Не мога — отвърна тихо Сабриел. — Аз съм Абхорсен. Освен това, как ще избягаш с мен с този счупен крак?

— Сабриел…

Ала тя вече се бе извърнала. Взе Астарел и го накара да замълчи с опитните си ръце. Но от това нямаше нужда, тъй като звънецът беше запушен от тухлена прах и безмълвен. Нямаше да може да звъни както трябва, докато не се почисти с търпение, магия и здрави нерви. Сабриел остана вгледана в него за миг, после нежно го положи обратно на пода.