Читать «Сабриел» онлайн - страница 172

След като вече бяха свързани физически, не се налагаше Сабриел да говори. Тя усещаше всеки един от кръга. Тъчстоун беше от дясната й страна, излъчвайки позната и силна топлина. Мисис Гринууд беше от лявата, не толкова силна, но пък опитна — и така нататък, из целия кръг.

Сабриел бавно придвижи символите на Хартата за отваряне в предната част на съзнанието си. Те се разраснаха, а силата им се разля из целия кръг и нарастваше, докато се насочи навътре, като стесняващ се водовъртеж на вихрушка. Около саркофага се разля златиста светлина, вече видимите лъчи се въртяха около него по посока на часовниковата стрелка, все по-бързо и по-бързо.

Сабриел насочваше силата на Магията на Хартата към центъра, извличайки всяка частица, която Маговете бяха в състояние да произведат. Войниците и ученичките трепереха, а някои от тях паднаха на колене, ала ръцете им си останаха свързани, а кръгът — пълен.

Самият саркофаг започна бавно да се върти върху платформата със зловещ пронизителен звук, като огромна несмазана панта. Изпод капака му започна да струи пара, но златистата светлина я разсея. Все така скърцайки, саркофагът започна да се върти още по-бързо, докато се превърна в петно от бронз, бяла пара и жълта като яйчен жълтък светлина. После, с нечуван досега писък, внезапно спря, а капакът му изхвърча и прелетя над главите на Маговете, разбивайки се на пода на повече от трийсет крачки от тях.

Магията на Хартата също секна, сякаш приземена от успеха си, кръгът се разпадна, а по-малко от половината участници в него останаха прави.

Разтреперана и все още здраво стиснала ръцете на Тъчстоун и магистрата, Сабриел отиде залитайки до саркофага и погледна вътре.

— Той изглежда досущ като вас! — каза мисис Гринууд, поглеждайки сепнато Тъчстоун.

Преди Тъчстоун да успее да отговори, в коридора отвън се чуха удари на стомана и виковете се усилиха. Разузнавачите, които още стояха на крака, извадиха мечовете си и се втурнаха към вратата, ала преди да се доберат до нея, оттам нахълтаха още войници — окървавени, ужасени войници, които хукнаха към ъглите, или се хвърлиха на земята, като плачеха, смееха се, или трепереха безмълвно.

След тях дойдоха някои от по-тежковъоръжените войници в коридора. Тези мъже все още бяха запазили някакво подобие на контрол. Вместо да продължат да бягат, те се хвърлиха към вратата и спуснаха резето на мястото му.

— Той е от вътрешната страна на главния вход! — извика един от мъжете към Сабриел, а лицето му бе пребледняло от ужас. Нямаше съмнение кой беше „той“.

— Бързо, последните ритуали! — сопна се Сабриел. Измъкна ръцете си от хватката на останалите и ги протегна над тялото, образувайки символа за огън, пречистване и покой в съзнанието си. Не погледна особено внимателно тялото. Рогир наистина много приличаше на един заспал, беззащитен Тъчстоун.