Читать «Сабриел» онлайн - страница 175

Мечът на баща й беше едва на няколко крачки от нея. Тя го взе и видя как символите на Хартата се леят по острието. Този път, те не образуваха обичайния надпис, а гласяха: „Клеър ме видя, Създателят на Стената ме сътвори, кралят ме кали, Абхорсен ме владее, за да не могат мъртвите да преминават в живота. Защото това не е техният път.“

— Това не е техният път — прошепна Сабриел. Зае отбранителна позиция и огледа Залата към гърчещата се мрачна маса, която представляваше Керигор.

Глава двадесет и девета

Очевидно Керигор беше довършил творението на Свободната магия, което някога беше Могет. Огромният облак от мрак отново беше цял, без следа от бял огън, без ослепителна светлина, проправяща си път навън.

Той беше необичайно неподвижен и Сабриел изпита мимолетна надежда, че е бил ранен. После с ужас разбра. Керигор смилаше храната, като чревоугодник след твърде обилно хранене.

Сабриел потръпна при тази мисъл, а устата й се изпълни с жлъчен сок. Нейният край нямаше да бъде по-щастлив. И двамата с Тъчстоун щяха да бъдат заловени живи, и да останат такива, докато животворната им кръв бъде източена, а гърлата им зеят сред мрака на водохранилището…

Тя поклати глава, отърсвайки се от този образ. Сигурно имаше нещо… Керигор трябваше да бъде по-слаб, толкова далече от Старото кралство… може би беше по-слаб от нейната Магия на Хартата. Съмняваше се, че един звънец би могъл да го подчини, но ако бяха два едновременно?

В залата беше тъмно, с изключение на лунната светлина, която нахлуваше през разбитата стена зад гърба й. И тихо. Дори и ранените пълзяха по пода безмълвно, с приглушени викове, шепнейки последните си желания. Те потискаха своята агония, сякаш един писък би привлякъл ненужно внимание. Имаше и по-лоши неща от това да умреш в залата…

Силуетът на Керигор беше по-мрачен дори и от мрака. Сабриел го наблюдаваше внимателно, докато с лявата си ръка разхлабваше каишите, на които висяха Саранет и Кибет. Тя долавяше присъствието и на други мъртви наоколо, но нито един от тях не влезе в залата. Имаше още мъже, с които да се бият или да се гощават. Онова, което се случваше в залата, беше работа на техния господар.

Каишите се развързаха. Керигор не помръдна, затворил пламтящите си очи и бълващата огън уста.

С едно бързо движение Сабриел прибра меча в ножницата и извади звънците.

Тогава Керигор помръдна. Мрачното му туловище бързо подскочи напред, преполовявайки разстоянието помежду им. Освен това, той стана и по-висок, протягайки се нагоре, докато почти докосна сводестия таван. Очите му се разтвориха докрай, изпълнени с бушуваща и пламтяща ярост, и той проговори:

— Това са играчки, Абхорсен. Освен това е твърде късно. Твърде късно.

Той не изричаше само думи, но и сила, сила на Свободната магия, която смрази нервите на Сабриел и скова мускулите й. Тя отчаяно се опитваше да иззвъни със звънците, но китките й не помръдваха…