Читать «Сабриел» онлайн - страница 171

— Добър вечер, госпожице.

— Приятно е да чуеш оръдията, нали? На практика никога не работят на север!

— С това темпо няма да имат нужда от нас.

— Не е като на Границата, нали, госпожице?

— Успех с мъжа в металната табакера, госпожице.

— Успех и на всички вас — отвърна Сабриел, опитвайки се да се усмихне в отговор на широките им усмивки. После стрелбата отново започна и тя трепна, а усмивката й изчезна — но те бяха отклонили вниманието си от нея, и отново го бяха насочили навън. Не бяха толкова безгрижни, колкото се преструваха, помисли си Сабриел, докато се промъкваше през страничните врати, които водеха от коридора към Голямата зала.

Тук настроението беше много по-изпълнено със страх. Саркофагът се намираше в далечния край на залата, подпрян срещу платформата за изказвания. Всички останали се намираха колкото се може по-далече в противоположния край. Разузнавачите бяха от едната страна и също пиеха чай. Магистра Гринууд разговаряше с Тъчстоун в средата, а трийсетината момичета — всъщност млади жени — се бяха подредили до стената срещу войниците. Всичко това напомняше някаква необичайна пародия на училищен танц.

Зад дебелите стени и прозорците със спуснати кепенци на Голямата зала стрелбата почти можеше да бъде объркана с много силна градушка, а гранатите с гръмотевици, но не и ако човек бе наясно какво става. Сабриел отиде в центъра на помещението и извика.

— Магове на Хартата! Моля, елате тук.

Те дойдоха, младите жени бяха по-бързи от войниците, при които умората от работата през деня и близостта до саркофага си казваха думата. Сабриел погледна ученичките, лицата им бяха ведри и открити, а вълнението им бе леко примесено със страх пред тръпката от непознатото. В множеството бяха две от най-добрите й приятелки, Сълин и Елимер, но сега тя се чувстваше много отдалечена от тях. Навярно това личеше и по вида й, помисли си, когато видя в очите им уважение и нещо като учудване. Дори символите на Хартата върху челата им изглеждаха като козметични репродукции, макар да знаеше, че са истински. Беше толкова несправедливо да ги намесва в това…

Сабриел отвори уста, за да каже нещо, и шумът от стрелбата внезапно секна, точно навреме. В последвалата тишина, едно от момичетата се разсмя нервно. Ала Сабриел внезапно долови много смърт, настъпила едновременно, и гръбнакът й бе докоснат от студените пръсти на познатия страх. Керигор се приближаваше. Неговата сила бе накарала оръдията да млъкнат, а не отслабването на атаката. Тя дочу слаби викове и дори… писъци. Сега щяха да се сражават с по-стари оръжия.

— Бързо — каза тя, вървейки към саркофага, докато говореше. — Трябва да се хванем за ръце и да образуваме кръг около саркофага. Госпожо магистра, бихте ли подредили всички, лейтенант, моля ви, доведете хората си при момичетата…

Навсякъде другаде, по всяко друго време, това би предизвикало неприлични шеги и смях. Тук, докато мъртвите бяха обградили сградата, а саркофагът бе надвиснал сред тях, това беше просто заповед. Мъжете бързо се придвижиха до местата си, а младите жени се хванаха за ръце. След няколко секунди саркофагът бе обграден от Магове на Хартата.