Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 154

И сърцето ми буквално спира.

На входа на кафенето стои Джак.

XXII

В следващата секунда сърцето ми забива бясно. Гледам го през стъклото на вратата. Гледам го как протяга ръка, отваря и влиза в кафенето.

Докато приближава към нашата маса, цялата се разтрепервам от обзелите ме силни емоции. Ето, това е мъжът, в когото бях влюбена. Това е мъжът, който ме използва и предаде. Усещам в мен отново да се надигат с пълна сила болката, обидата и чувството за унижение. Струва ми се, че пак ще се срина под техния напор.

Не, няма да го позволя! Ще бъда силна и горда!

— Не му обръщайте внимание! — прошепвам на мама и татко.

— На кого? — пита татко и се извръща на стола си. — О!

— Ема, искам да поговорим — казва Джак с умолителен израз на лицето.

— Е, аз пък не желая да говоря с теб.

— Извинете ме, че ви прекъсвам — поглежда Джак към мама и татко. — Ще ви отнема Ема само за няколко минути.

— Никъде не отивам! — възкликвам ядосано.

— Моля те, Ема! — Джак сяда на съседната маса, като обръща стола си към мен. — Искам да ти обясня. И да ти се извиня.

— Не съществува обяснение, което би те извинило — срязвам го аз, а после се обръщам и с едва сдържана ярост нареждам на мама и татко: — Все едно го няма. Хайде да си продължим разговора.

Настъпва тягостно мълчание. Мама и татко се споглеждат. Забелязвам, че мама му прави някакви знаци, но рязко спира, когато ме вижда, че я гледам, и припряно отпива от кафето си.

— Добре де! Хайде да си говорим за… нещо — възкликвам отчаяно. — И така, мамо…

— Да? — поглежда ме тя очаквателно.

На мен обаче главата ми е празна. Изобщо не се сещам какво да кажа. В състояние съм да мисля единствено за това, че Джак е на една ръка разстояние от мен.

— Как върви голфът? — питам най-сетне.

— О! Ами… ъъъ… добре, благодаря — измънква мама и хвърля крадешком поглед към Джак.

— Не го гледай! — изсъсквам й аз. — Ами при теб, татко? — продължавам с неестествено висок глас. — Как е голфът?

— О! Ами… ъъъ… също добре, благодаря — отговаря татко сковано.

— Къде играете? — пита Джак учтиво.

— Ти не участваш в разговора! — сопвам му се аз, като яростно се врътвам на стола си.

Ново тягостно мълчание.

— О, Боже! — изведнъж възкликва театрално мама. — Закъсняваме! Закъсняваме за… за… скулптурната изложба!

Какво? Какво!

— Радвам се, че се видяхме, Ема… — припряно продължава мама.

— Не, не може да си тръгнете! — прекъсвам я аз, обзета от паника.

Но двамата вече са станали. Татко оставя на масата двадесет долара, а мама бързо си облича жакета.

— Просто го изслушай! — прошепва ми тя, докато ме целува за довиждане.

— До скоро, Ема! — притеснено ме потупва татко по ръката. И само след миг двамата са вече на улицата.

Не! Умът ми не го побира! Как могат да постъпят така с мен!

— Чуй ме, Ема… — започва Джак, но аз решително извъртам стола си така, че да не го виждам.

— Ема, моля те! — придърпва и той стола си.

Извъртам се още по-решително и сега вече съм обърната право към стената. Точно така!

Хм… единственият проблем е, че не мога да стигна до капучиното си.