Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 153
Софи Кинсела
— Една кола — казва мама и вдига поглед към келнера, който се изправя в същия момент до масата ни. — За мен едно капучино. За съпруга ми чаша обикновено кафе през филтър, ако е възможно. А за Ема…
— Една кола! — повтарям изумено.
— Кола или кола? — уточнява келнерът, като ме поглежда с подозрение.
— Ъъъ… капучино, моля — отговарям разсеяно.
— И едно плато с петифури — добавя мама авторитетно. — Grazie!
— Мамо… — замаяно подпирам глава с ръката си. — Какво искаш да кажеш с това… за колата?
— О, нищо особено. Трябва ти кола, Ема. Опасно е да пътуваш с рейсове посред нощите. Прав е дядо ти.
— Но… но аз не мога да си позволя да… Не мога дори да… ами парите, които ви дължа? Ами…
— Забрави за тях — заявява татко категорично. — Нищо не ни дължиш. Абсолютно нищо.
Честно, не разбирам какво става. Абсолютно съм объркана. Бавно местя поглед от татко към мама. После обратно към татко. И отново към мама.
Наистина е странно. Сякаш от години едва сега за първи път се виждаме… наистина се виждаме. И като че… започваме отначало, на чисто.
— С татко ти се чудехме дали би искала да си направим заедно едно ваканционно пътешествие догодина — отбелязва мама. — Само ние.
— Само… ние ли? — питам невярващо.
— Да, само ние тримата — твърдо повтаря мама. После ми се усмихва някак плахо. — Ще бъде забавно, не мислиш ли? Но ако имаш други планове…
— Не, не, нямам! — прекъсвам я припряно. — Искам, разбира се!
— Ема, ние с майка ти имаме чувството… смятаме, че може би… може би не винаги сме забелязвали…
Татко млъква рязко, докато келнерът отрупва масата с поръчките ни.
— Благодаря! — отпраща го мама с нетърпеливо махване на ръката. После ме поглежда в очите. — Ема, двамата с татко ти искаме да ти кажем, че… много се гордеем с теб.
О, Господи! Не може да бъде! Имам чувството, че ще се разплача.
— И ние… — започва татко. — Така да се каже, ние и двамата… майка ти и аз… — Той млъква и смутено се прокашля няколко пъти. — Ние винаги… и винаги ще… и двамата…
Татко отново млъква, като диша тежко. Почти не смея да ги погледна.
— Това, което се опитвам да ти кажа, Ема… — заговорва той отново, — …ти сигурно го знаеш… и ние всички го знаем… а именно…
Отново млъква и започва да бърше със салфетката си избилата на челото му пот.
— Става дума за това, че… че…
— О, просто кажи на дъщеря си, че я обичаш, Браян! — извиква мама. — Кажи й го поне веднъж в живота си!
— Аз… обичам те, Ема! — изрича татко дрезгаво. — О, Господи! Обичам те! — повтаря той и разтрива силно с пръсти очите си.
— И аз те обичам, татко! — казвам със свито от вълнение гърло. - И теб, мамо.
— Ето, виждате ли! — възкликва мама със сълзи в очите. — Знаех си, че трябва да дойдем!
Тя сграбчва ръката ми, аз стисвам ръката на татко и за момент тримата замръзваме в нещо като групова прегръдка.
— Ами да!… Всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота! — изтърсвам, обзета от прилив на емоция.
— Какво? — поглеждат ме неразбиращо родителите ми.
— Ъъъ… както и да е. Няма значение.
Освобождавам ръцете си от техните, отпивам глътка капучино и хвърлям разсеян поглед наоколо.