Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 152
Софи Кинсела
— Здравей, мамо. Здрасти, татко! — измънквам с дрезгав от притеснение глас.
Какво правят тук, за Бога?!?
— Ема! — възкликва приветствено татко, като се опитва да имитира обичайния си ведър тон. — С майка ти решихме… да отскочим да те видим.
— Аха — кимвам замаяно.
Да бе, да, като че това е нещо съвършено естествено. Особено пък като се има предвид, че живеят на триста километра оттук!
— Теб и… Това са твоите приятели, нали? — усмихва се мама към хората в офиса.
— Ъъъ… нещо такова — поглеждам мрачно към Артемис, която е лепнала на лицето си сладникава усмивка.
— Точно онзи ден си казвахме с татко ти — продължава мама — колко се гордеем с теб, Ема! Работиш в толкова голяма компания! Сигурни сме, че много момичета биха позавидели на кариерата ти. Нали, Браян?
— Абсолютно! — отвръща татко. — Страхотно се справяш, Ема.
Толкова съм изненадана, че дума не мога да обеля. Срещам погледа на татко и той ми отправя странна, някак стресната усмивка. Забелязвам, че ръцете на мама треперят леко, докато оставя цветята на бюрото ми.
Господи! Изведнъж осъзнавам шокирано, че те са нервни! И двамата!
Точно се опитвам да осмисля това толкова необичайно за тях състояние, когато Пол се изправя на вратата на офиса си.
— Ема… А, ти май имаш посетители? — повдига той вежди към мен.
— Ъъъ… да — измънквам в отговор. — Пол, това са… ъъъ… родителите ми, Браян и Рейчъл…
— Приятно ми е — кимва Пол учтиво.
— Не бихме искали да пречим — смутолевя мама припряно.
— Няма проблем — отправя й очарователна усмивка Пол. — За съжаление, стаята, която обикновено използваме за семейни сбирки, понастоящем е в ремонт.
— О! — възкликва мама объркано, като явно не може да прецени дали той говори сериозно, или се шегува.
— Така че, Ема, защо не изведеш родителите си на… да го наречем един ранен обяд?
Поглеждам стенния часовник. Десет без петнадесет.
— Благодаря, Пол.
И наистина съм му благодарна.
Не, откачена работа. Абсолютен сюрреализъм!
Десет сутринта. Трябва да съм на бюрото си. Вместо това обаче вървя по улицата с родителите си и се чудя какво ли бихме могли да си кажем. Така де, дори не мога да си спомня кога за последен път съм била насаме с тях. Само ние тримата. Без дядо, без Кери, без Нев. Май преди петнадесетина години или нещо подобно.
— Да влезем тук — предлагам, когато минаваме покрай едно италианско кафене.
— Чудесно! — възкликва татко, отваря вратата и ни пуска да минем пред него, при което подхвърля уж мимоходом. — Вчера видяхме по телевизията твоя приятел Джак Харпър.
— Не ми е приятел! — отговарям остро и забелязвам, че двамата с мама се споглеждат.
Сядаме на една от дървените масички и келнерът слага по едно меню пред всеки от нас. Настава мълчание.
О, Господи! Сега пък аз съм нервна.
— Ами… аз ще изпия един чай — заявява мама. — Или може би… какво е това? Фрапелате?
— За мен чаша най-обикновено кафе — намръщено чете менюто татко. — Ако изобщо сервират такива прости неща.
— Впрочем, Ема, да не забравя — подхвърля мама небрежно. — Купили сме ти един малък подарък. Нали, Браян?
— Ъъъ… така ли? — питам изненадано. — Какъв подарък?