Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 38

В началото се беше опитал просто да избяга.

Самата мисъл, че е затворен в клетка, не му даваше покой. Потискаше го повече от това, че беше гладен и жаден.

Всичко беше толкова непознато. Последното, което си спомняше със сигурност, беше, че се спусна да атакува чудовищното насекомо и една светкавица го запрати във въздуха. И сетне — тук, в клетката. Не, чакай. Май след като за пръв път загуби съзнание, с него се бе случило още нещо.

Когато започна да идва на себе си, лежеше върху нещо гладко и меко. Вероятно се намираше вътре в насекомото. До него имаше някакъв огромен звяр. Изведнаж в дробовете му сякаш нахлу огън вместо въздух. Всеки нерв в тялото му се опъна до скъсване и той започна да се гърчи и да се мята.

Смътно си спомняше и още нещо. Беше дошъл на себе си за няколко кратки секунди. Усети, че е завързан отгоре върху насекомото, което се движеше бързо през равнината. После нещо го удари отзад по главата, отново загуби съзнание и се събуди едва в тази клетка.

Опита се да възстанови цялата картина. Беше успял да нарани насекомото, но не и да го убие. То го беше погълнало и изплюло обратно. След това го бе пренесло на гърба си в своето леговище.

Но най-страшното нещо беше чудовището.

Значи излезе истина, че винаги е бил „твърде умен“ и напразно не е вярвал на думите на по-възрастните. Съмняваше се в съществуването на Голямото село, но го видя сам. Съмняваше се, че има чудовища, но сега попадна в лапите на едно от тях.

Когато, вече в съзнание, се озова лице в лице с това същество, изпита истински шок. В желанието си да се отдръпне колкото се може по-далеч от него почти усети как железните пръти зад гърба му се огъват. Чудовище!

Беше високо почти три метра и широко повече от един. Две ръце. Два крака. Вместо лице имаше нещо гладко и блестящо, под което проблясваха очите му с цвят на кехлибар. От мястото, където трябваше да бъде брадичката му, започваше тръба, достигаща до гърдите му.

Когато се приближаваше, земята трепереше. Петстотин килограма? Може би и повече.

Огромните му, обути в ботуши крака оставяха дълбоки следи.

Имаше космати лапи и дълги нокти, като мечка.

Джони беше сигурен, че то ще го изяде веднага. Но не го направи, а просто го завърза като куче.

Това чудовище имаше някакви странни сетива. Всеки път, когато успяваше да се отвърже и се опитваше да избяга от клетката, то внезапно се появяваше. Като че ли можеше да го следи, дори и когато беше далеч от него.

Дали пък тези малки кълба нямаха нещо общо с това? Чудовището ги държеше в лапите си и те приличаха на подвижни очи, които можеше да поставя където си поиска. Едното от тях блестеше високо в горния ъгъл на клетката. Беше като истинско око. Другото беше закачено върху една от стените на близката сграда.

Но чудовището бе успявало да го спре и преди да сложи тези очи.

И какво беше това място? Отнякъде се чуваше постоянно боботене, приглушено ръмжене, което много напомняше звука, издаван от преследващото го насекомо. Мисълта, че могат да се появят още от тях, го смразяваше.