Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 39

В средата на клетката имаше огромен басейн, дълбок един-два метра, със стълбичка от едната страна. Дъното му беше покрито с пясък. Какво беше това — гроб? Огнище за печене на месо? Едва ли, никъде не се виждаха въглени и пепел.

Значи все пак чудовищата не бяха измислица. Когато се изправи срещу него, достигаше само до катарамата на колана му. Катарама ли? Да, беше нещо лъскаво, което придържаше колана около кръста му, без да трябва да го връзва. Изведнаж Джони с удивление проумя, че чудовището беше облечено и това, до което се бе докосвал, не беше неговата кожа, а някаква хлъзгава, блестяща пурпурна материя. Не можеше да бъде собствената му кожа, но и не приличаше на дрехите, които човек си шие от кожи на убитите животни. Панталони, връхна дреха с яка… Да, това бяха дрехи.

Яката му беше украсена. Върху катарамата имаше някакво изображение. То стоеше пред очите му и сега. Представляваше картина на няколко квадратни блока, стъпили здраво върху земята. Върху тях се издигаха вертикално някакви стълбове, от които се виеха облаци дим. Димът смътно му напомняше нещо, но беше прекалено гладен, жаден и изтощен от горещината, за да напряга паметта си.

Земята под него започна да се тресе равномерно. Вече знаеше какво означава това.

Чудовището стоеше до вратата. Носеше нещо. Приближи се, надвеси се над Джони и хвърли на земята пред него някакви меки и лепкави продълговати неща. След това се изправи и го загледа.

Джони погледна в краката си. През живота си не беше виждал такива неща.

Чудовището започна да прави някакви движения, като сочеше към продълговатите неща и към лицето си. След като видя, че Джони не разбира, взе едно от тях и го набута в устата му, като ръмжеше нещо през цялото време. Това беше заповед.

Накрая Джони разбра. Вероятно беше храна.

Отхапа едно парченце и го преглътна.

Веднага му прилоша. Имаше усещането, че целият му стомах се опитва да изскочи през устата. Ръцете и краката му започнаха да се гърчат с такава сила, че не можеше да ги спре.

Опита се да изплюе каквото може. От жаждата устата му беше пресъхнала, но той се бореше да премахне и най-малкото парченце от тази отрова, която го изгаряше.

Чудовището се отдръпна, вперило поглед в него.

— Вода! — помоли Джони, щом овладя треперенето на тялото и гласа си. — Моля, вода!

На всяка цена трябваше да изплакне устата си от тази гадост.

Посочи устата си и повтори: „Вода!“.

Чудовището стоеше, без да помръдне. В присвитите му зад маската очи гореше зловещ огън.

Джони стоически се овладя. Не трябваше да изглежда слаб и да хленчи. На света съществуваше и чувство, наречено гордост. Лицето му стана решително и спокойно.

Чудовището се наведе, провери нашийника и въжето, обърна се и излезе. Затвори вратата с трясък, заключи я и се отдалечи.

С наближаването на нощта сенките се удължаваха.

Джони погледна към торбите си, които лежаха до вратата. Имаше чувството, че се намират на хиляди мили от него.

Задушаваше се от мъка. Доколкото знаеше, Уиндсплитър бе мъртъв или много тежко ранен. И той щеше да загине, но от глад и жажда.