Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 161

— О, Господи! Това беше като танц с жената на дявола! — каза задъхано, без да обръща внимание на диалекта си.

— Успяхте ли да направите необходимите измервания и снимки? — извика Джони през рамо.

Да, мъжете вече разполагаха с данни за дълбочината и плътността на слоя. Но онези, които снимаха, бяха толкова възхитени и потресени от гледката, че поискаха допълнителна възможност, за да направят още снимки.

— Този път ще пилотирам аз — каза Джони.

— И ти ли искаш да потанцуваш с жената на дявола? — попита го Данълдийн. — Не, Мактайлър. Имам чувството, че ще се наложи да правя това още много пъти в бъдеще. Искам да запазя този танц за себе си. Благодаря за предложението — и той извика назад: — Какво точно ви трябва?

Трябваха им допълнителни снимки на свлечената скална маса в дъното на каньона.

— Надявам се, че всички сте разговаряли с пастора, преди да тръгнем — пошегува се Данълдийн. — Потегляме!

Пикираха към дъното на бездната между двете стени. Реката се пенеше и гневно хапеше отломките, изпречили се на пътя й. Всички камъни бяха под водата.

За да успеят операторите да направят снимки и от двете страни, самолетът се бореше с въздушната стихия и се издигаше нагоре съвсем бавно. Бързите движения на ръцете на Данълдийн по пулта почти не можеха да се проследят. Двигателите на люшкащия се самолет виеха от претоварване.

— Нещо започна да загрява — извика Робърт Лисицата.

Независимо от височината в кабината стана по-топло. Причината беше в претоварените от непрестанните промени на координатите двигатели.

Издигнаха се точно над върха. Докато операторите правеха снимки, Джони го наблюдаваше внимателно.

Не се виждаше никаква, па макар и съвсем малка площадка, на която самолетът да може да кацне. Нямаше и подходящо място, откъдето да се спусне летяща сондажна платформа. Върхът беше покрит само със зъбери и пукнатини.

Джони забеляза нещо и даде нареждане да се направят снимки на повърхността на склона. Той не беше отвесен, а имаше наклон навътре. Ако надолу се спуснеше въже, то щеше да виси на около шест-седем метра от стената. Но в такъв случай как щяха да се монтират под платформата мрежите за събиране на руда?

Отново преминаха точно над върха и Джони забеляза още нещо.

— Направете няколко снимки! — изкрещя той.

Да, този път се виждаше много ясно. На около десет метра под ръба на пропастта в стената имаше успоредна на него пукнатина. Преди време друга такава цепнатина беше станала причина за свличането на скалната маса. Тук имаше втора. Тя сякаш чакаше ново земетресение. Тогава цялата жила щеше да отиде на дъното на каньона.

Издигнаха се на повече от триста метра и операторите трябваше да се задоволят с общата панорама, ширнала се под тях. Тя бе не по-малко величествена и красива с огромните пространства, които обхващаше.

— Ако не възразяваш, Мактайлър — помоли Данълдийн, — щом вече се връщаме у дома, бих се сменил с Тор.

Джони кимна одобрително и единият от младежите, които поразително приличаха на него и всички наричаха Тор заради шведския му произход, се прехвърли над облегалката, застана до Данълдийн и постепенно пое управлението на самолета. Данълдийн се затътри уморено назад.