Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 135

— Бъдете така добри и ми разкажете за срещите си с тях! — помоли Джони.

Тази молба предизвика невъобразим шум. Фъргюс вдигна величествено ръка. Веднага настъпи тишина.

— Млади момко — рече Фъргюс, — не ни казваш името си, твърдиш, че си пратеник, ала неизвестно чий. Но предполагам, че скоро ще разберем това, така че ще ти направя честта и ще ти отговоря.

Джони беше започнал да свиква с говора им и странният диалект не го затрудняваше. Вождът говореше гърлено и не довършваше думите.

— Още от древни времена, когато са се създавали митовете — продължи Фъргюс, — чудовищата са причинявали нещастия. Легендата твърди, че са пуснали един облак над Земята и почти всички хора са измрели. На юг от нас няма нито един жив човек, само крепостта на демоните на около осемстотин километра югозападно оттук. Понякога те я напускат и тръгват на лов за хора. Убиват безмилостно и без всякаква причина. Ти ни намери в рибарското село, защото сега е сезонът за лов на риба. Но докато сме тук, сме изложени на голям риск. Веднага щом съберем малко храна, ще се оттеглим горе във високите планини. Ние сме горди, ние от рода Фъргюс, но никой не може да победи демоните. Сега, след като ти отговорих, бъди така добър да ми отвърнеш със същото.

— Аз съм тук — започна Джони, — за да събера петдесет млади и храбри мъже. Те ще бъдат обучени на много неща и ще могат да изпълняват най-различни задачи. Ще бъде безкрайно опасно. Мнозина от тях ще загинат. Но накрая, с божията помощ, ако останем верни на дълга си, може би ще успеем да победим демоните и да ги изгоним от нашия свят.

Този отговор предизвика истинска експлозия. След разказа на вожда членовете на съвета се бяха вглъбили мрачно в себе си. Самата мисъл някой да има смелостта да се изправи срещу демоните беше толкова нечувано дръзка, че те наскачаха на крака.

Джони мълчеше. Вождът удари с дръжката на меча по облегалката на стола и погледна един от членовете на съвета.

— Искаш ли да кажеш нещо, Ангъс?

— Да. Има и друга легенда и в нея се разказва, че някога, много отдавна, шотландците били многоброен народ и тръгнали в поход на юг. Били разгромени.

— Това е станало още преди да се появят демоните! — изкрещя друг съветник.

— Никой никога не се е бил демоните! — обади се трети.

Напред пристъпи мъжът с прошарената коса, когото вождът представи като Робърт Лисицата.

— Не отричам — каза той, — че това е една достойна и благородна кауза. Докато се крием из високите планини, ще гладуваме. Там няма достатъчно трева за овцете. Не смеем да орем и да сеем като прадедите ни, защото според легендите демоните могат да летят и имат очи, които виждат всичко. Някои дори предполагат, че металният цилиндър — всички сте го виждали да прелита над главите ни — също е демон. Но искам да ви кажа — продължи Робърт Лисицата, — че според мен този странник, облечен в еленови кожи като ловец и говорещ с такъв чудноват акцент, е учтив и любезен. Той казва на всеослушание неща, които никой не се е осмелявал да изрече гласно, откакто се помня. Думите му съживяват у нас една стара мечта. Това, че той живее с нея, доказват неговата дързост и смелост. Значи, в жилите му тече шотландска кръв! Предлагам да бъде изслушан! — и седна.