Читать «Огледален танц» онлайн - страница 87

„Да, точно това се опитвах да кажа и аз.“

Ботари-Джесек поклати глава при този може би пресилен аргумент и му каза:

— Хайде.

Придружи го до една офицерска каюта — малка, но, слава Богу, уединена. Не се използуваше, беше празна и чиста, по военному аскетична, въздухът беше малко застоял. Той предположи, че Торн сигурно е настанен някъде наблизо в подобна каюта.

— Ще наредя да ви донесат от „Ариел“ чисти дрехи. Ще ви изпратя и храна.

— Най-напред храна… моля.

— Разбира се.

— Защо сте толкова внимателна към мен? — Страхуваше се, че гласът му е жален и подозрителен, тоест слаб и параноичен.

Ястребовото й лице се замисли.

— Искам да зная… кой сте вие? Какъв сте?

— Вие знаете. Аз съм клон. Създаден съм точно тук, на Джексън Хол.

— Нямам предвид тялото ви.

Той автоматично зае отбранителна поза, макар да знаеше, че тя подсилва телесните му деформации.

— Много сте затворен — отбеляза тя. — Много самотен. Това никак не е типично за Майлс. Обикновено.

— Той не е човек, той е множество. Около него се върти цялата проклета армия. — „Да не говорим за невероятния харем.“ — Предполагам, че това му харесва.

Тя изкриви устни в неочаквана усмивка. За първи път я виждаше да се усмихва. Това промени лицето й.

— Предполагам, че е така. — Усмивката й изчезна. — Наистина му харесва.

— Правите това заради него, нали? Отнасяте към мен така, защото смятате, че той би желал това. — „Не заради мен, не, никога, но всичко заради Майлс и заради проклетата му братска мания.“

— Отчасти.

Значи е вярно!

— Но главно — каза тя, — защото някой ден графиня Воркосиган ще ме попита какво съм направила със сина й.

— Вие планирате да размените барон Барапутра за него, нали?

— Марк… — Очите й бяха тъмни, изпълнени със странно… съжаление? Ирония? Не можеше да разчете какво има в очите й. — Тя ще те приеме.

Ботари-Джесек се обърна, излезе и го остави сам, затворен в каютата.

Изкъпа се с най-горещата вода, която можеше да предложи малкият уред, и остана няколко безкрайни минути под топлината на въздушната струя, докато кожата му се зачерви. Чак тогава престана да трепери. Чувстваше се замаян от изтощение. Когато накрая излезе от банята, установи, че някой е идвал и е оставил дрехи и храна. Бързо се облече — черна Дендарии тениска и вълнени трикотажни панталони като на неговият прогенитор — и се нахвърли върху храната. Този път не беше изисканата специална диета на Нейсмит, а по-скоро поднос със стандартен порцион готова храна, предназначен за поддържане на едрите, физически активни командоси. Беше много по-лоша от храната, която би желал един чревоугодник, но от седмици за първи път имаше пред себе си достатъчно храна. Изгълта я всичката, сякаш неизвестната фея, която беше донесла всичко това, можеше да се появи отново и веднага да го отнесе. Почувства, че го заболя стомах, и се сви на леглото. Вече не трепереше от студ, нито пък се чувстваше изнемощял, изпотен и треперещ от хипогликемия. И въпреки това още изпитваше някаква психическа тревога, която се носеше по тялото му като черна приливна вълна.