Читать «Огледален танц» онлайн - страница 62

— Бих желал да можех да говоря със създателите ви.

— Аз също бих желал. Те са покойници.

Баронът го удостои с хладна усмивка.

— Вие сте един самонадеян дребосък.

Майлс разтегли устни в отговор на неговата усмивка и не каза нищо.

Баронът седеше облегнат назад, внимателно допрял върховете на пръстите си.

— Предложението ми остава. Клонът не се продава. На всеки трийсет минути глобите се удвояват. Съветвам ви бързо да приключвате с пазарлъка, адмирале. По-добро предложение няма да получите.

— Трябва да се консултирам набързо със счетоводителя на Флота. — Майлс се мъчеше да печели време. — След малко ще ви се обадя.

— Какво друго ви остава? — промърмори Ваза Луиджи и леко се усмихна на собственото си остроумие.

Майлс прекъсна връзката и седна. Стомахът му се бунтуваше, горещи червени вълни на срам и гняв заливаха цялото му тяло.

— Но счетоводителят на Флота не е тук — посочи Куин и гласът й прозвуча леко объркано. Лейтенант Бон наистина беше с Баз и останалите Дендарии.

— Нещо… не ми харесва предложението на барон Барапутра.

— Може ли ИмпСи да освободи Марк по-късно?

— Аз съм ИмпСи.

Куин едва ли можеше да възрази, така че премълча.

— Искам космическите доспехи — изръмжа той раздразнено и се прегърби на ергономичния си стол.

— Марк ги е взел — каза Куин.

— Зная. Искам леките доспехи. Командния шлем.

— Марк е взел и него.

— Зная. — Ръката му удари силно по облегалката на стола. Куин трепна. — Тогава шлема на командир на команда.

— За какво ти е? — каза Куин с тих, обезкуражаващ глас. — Нали каза, че тук не се правят кръстоносни походи.

— Ще си извоювам по-добро споразумение. — Той скочи. Кръвта чукаше в ушите му все по-бързо и по-бързо. — Хайде.

Предпазните ремъци се врязаха в тялото му, когато десантната совалка се откачи от челюстите и се ускори, отдалечавайки се от „Перегрин“. Майлс погледна над рамото на пилота и провери набързо кривината на планетата, която се виждаше през прозореца, и двете совалки-изтребители, които се отделиха от кораба-майка, за да ги прикриват. След тях следваше втората бойна десантна совалка на „Перегрин“ — другата половина на неговата двустранна атака. Консултацията му със счетоводителя беше лъжа. Щяха ли да повярват барапутранците? „Надявай се.“ Той насочи вниманието си към светещите глобални данни, получени по командния му шлем.

Не беше сложил шлема на командир на команда. Беше наредил да му донесат капитанския шлем на Елена Ботари-Джесек, която сега крачеше нервно из тактическата стая на борда на „Перегрин“. „По дяволите, и да ми го върнеш без никакви грозни дупки“, беше му казала тя, а устните й бяха побелели от неочаквана тревога. Ръкавелите на големия костюм със защитна мрежа срещу невроразрушител бяха завърнати и пристегнати с ластици към китките и глезените. Куин беше настоявала на това и тъй като пораженията от невроразрушител бяха истински кошмар, той не възрази. Каишите на енергоносителите за плазмоотражателно поле пристягаха тъканта достатъчно добре около тялото му. Двата чифта дебели чорапи не позволяваха взетите на заем ботуши да се изхлузят от краката му. Всичко това беше много досадно, но едва ли беше най-голямата му грижа — трябваше да подготви само за двайсет минути нападение долу.