Читать «Огледален танц» онлайн - страница 262
Лоис Макмастър Бюджолд
— Знае ли тя каква е? Попитай я знае ли каква е — повтори настоятелно той, сетне напъха кокалчетата на ръката в устата си и ги загриза. Момичето не беше дошло заради него. Беше дошло заради Роан. Той трябваше да даде възможност на Роан да използува този случай.
Роан погледна към затворената врата зад гърба на момичето.
— Дъроните представляват група от трийсет и шест сестри. Ние живеем под защитата на Къща Фел. Нашата майка… първата Дърона… също се казва Лили. Тя беше много натъжена, когато Лотус… баронесата… ни остави. Лотус беше моя… по-голяма сестра. В такъв случай ти също си моя сестра. Казвала ли ти е Лотус защо те има? Нейна дъщеря ли ще бъдеш? Или наследничка?
— Аз трябва да бъда обединена с моята господарка — каза момичето. В тона й прозвуча леко предизвикателство, но очарованието й от Роан беше видимо. — Чудя се дали вие не сте тук, за да заемете моето място. — Ревност? Лудост.
Очите на Роан потъмняха от ням ужас.
— Разбираш ли какво означава това? Какво представлява клон с трансплантиран мозък? Тя ще вземе тялото ти, Лили, и ти няма да бъдеш никъде.
— Да. Зная. Такава е съдбата ми. — Тя отново тръсна глава, отмятайки косата от лицето си. Тонът й изразяваше убеждение. Но очите й… имаше ли в тях някакъв, макар и най-слаб въпрос?
— Ама толкова много да си приличате — замърмори той, обикаляйки около тях, обзет от едва скривано вълнение. — Мога да се закълна, че ако си смените дрехите, никой не би могъл да установи разликата. — Бързият поглед на Роан му показа, че го е разбрала, но че мисълта, която лансира, е прекалена. — Обаче — продължи той, стискайки устни и навеждайки глава настрана, — сега виждам, че не е точно така. Момичето е много пълно. Не мислиш ли, че е много пълно, Роан?
— Не съм пълна! — каза Лили Младша възмутено.
— Дрехите на Роан изобщо няма да ти станат.
— Грешиш — каза Роан, предавайки се и оставяйки се да бъде включена в плана. — Той е идиот. Хайде да му покажем, Лили. — Тя започна да съблича жакета, блузата, панталоните.
Бавно, с голямо любопитство, девойката свали жакета и полата си и взе дрехите на Роан. Роан още не беше докоснала копринените дрехи на Лили, оставени на леглото.
— Оо, изглеждаш чудесно — каза Роан и кимна към банята. — Трябва да се огледаш.
— Не съм бил прав — призна честно Майлс, насочвайки момичето към банята. Нямаше време за заговор, нямаше начин да дава заповеди. Трябваше да се осланя изключително на инициативата на Роан. — В действителност дрехите на Роан са ти съвсем по мярка. Представи си, че си хирург Дърона. Те всички са доктори, знаеш ли? Ти също би могла да бъдеш доктор… — С крайчеца на окото си видя, че Роан скъса панделките на главата си, разтърси коси и сграбчи копринените дрехи. Той затвори вратата на банята и насочи Лили към огледалото. После пусна водата, за да не се чува чукането на Роан върху външната врата, отварянето, излизането… с коса, паднала върху лицето й…
Лили се взираше втренчено в огледалото, после погледна неговото отражение и разпери ръце, сякаш да му се представи, след това погледна към темето му, което достигаше едва до рамото й. Той сграбчи една чаша и пийна глътка вода да прочисти гърлото си за действие. Колко дълго ще може да държи девойката отвлечена тук? Не беше сигурен, че може успешно да блокира ума й, а и не беше съвсем сигурен кое точно е лекарството в санитарната чанта на Роан, оставена на срещуположния край на стаята — онова, страхотното успокоително.