Читать «Огледален танц» онлайн - страница 203

Опита се да говори, да пита. Устата му се движеше, но, подобно на мислите му, твърде несъгласувано. Той издуха въздух и слюнка. Не можеше дори да ругае, от което му се дощя още повече да изругае, но вместо това се чу гъргорещо ръмжене. Тя бързо махна огледалото и го погледна разтревожено.

„Успокой се!“ Ако продължеше да се тръшка, сигурно отново щяха да му сложат доза успокоително, а той не искаше. Лежеше и дишаше безпомощно. Тя отново свали леглото, изгаси светлините и се приготви да излиза. Той успя да изстене. Това подейства. Тя се върна.

— Лили нарече твоята криокамера „Кутия на Пандора“ — промърмори тя замислено. — Но за мен тя е кристалният ковчег на омагьосания принц. Ще ми се да беше също толкова лесно да те събудя с целувка.

Тя се наведе — полузатворените й клепки трепкаха — и докосна устните си до неговите. Той лежеше неподвижен, отчасти доволен, отчасти изплашен. Тя се изправи, погледа го един момент и въздъхна.

— Едва ли ще има ефект. Може би не съм подходящата принцеса.

„Имате много странен вкус към мъжете — помисли си той замаян. — Какво щастие за мен…“

Вече имаше надежда за бъдещето и за първи път, откакто се върна съзнанието му, се успокои. Остави я да си отиде. Тя непременно щеше да се върне. Преди беше губил съзнание или бе привеждан в безсъзнание. Този път го споходи естествен сън. Той не го искаше… „дали няма да умра преди да се събудя…“ Но тялото му го желаеше, а освен това сънят премахваше болката.

След време той започна да контролира лявата си ръка. После успя да накара десния си крак да трепне. Красивата му дама се върна и продължи да го храни със захар и вода… но вече не получи за десерт целувка. До времето, когато можа да накара и левия си крак да трепне, тя отново се върна, но този път имаше нещо ужасно лошо.

Доктор Дърона изглеждаше десет години по-възрастна и беше по-хладна. Направо студена. Косата й беше сресана на път и приличаше на две гладки крила, отрязани на височината на челюстта, със сребристи кичури, проблясващи всред абаноса. Ръцете й върху тялото му, когато му помагаше да седне, бяха по-сухи, по-студени, по-сурови. Не бяха галещи.

„Преминал съм в прегръдката на времето. Не. Отново съм бил замразен. Много бавно съм се възстановявал и на нея й е писнало да ме чака. Не…“ Смут стисна гърлото му. Без да знае защо, той току-що беше изгубил единствения приятел, който имаше. „Аз разруших нашата радост…“

Тя масажира краката му много професионално, даде му един голям болничен халат и го накара да стане. Той едва не припадна. Тя го върна обратно на леглото и излезе.

Когато дойде следващия път, отново си беше променила косата. Този път беше дълга, хваната отзад със сребърен пръстен и пусната в конска опашка, със сребърни нишки в нея. Беше готов да се закълне, че е остаряла с още десет години. „Какво става с мен?“ Държеше се малко по-нежно, но съвсем не така щастливо, както първия път. Разходи го из стаята, което напълно го изтощи. След това той отново спа.