Читать «Огледален танц» онлайн - страница 201

— Агх — прошепна той. — Аг… — Не знаеше кой е, нито откъде е тази ужасна болка. Незнанието го изплаши много повече от самата болка.

Младият мъж в светлосиньо лекарско сако изсумтя:

— Мисля, че ще спечеля баса. Има съсиреци зад очните ябълки. Всичките схеми там са на късо. — Той потупа челото му.

Жената се намръщи раздразнено.

— Пациентите не излизат от криостазата като извадено от микровълнова фурна печено, готово за ядене. Необходимо е също толкова време за лечение, колкото ако първоначалното нараняване не ги е убило, и дори повече. Ще минат още два дни преди да мога да направя предварителна оценка на висшата му нервна дейност.

Въпреки това тя измъкна нещо остро и блестящо от ревера на жакета си и започна да го движи около него, да го докосва, като в същото време наблюдаваше показанията на монитора над главата му. Когато при едно убождане дясната му ръка трепна, тя се усмихна. „Да, а когато пенисът ми се надигне в дясната ми ръка, и аз ще се усмихна“ — помисли си той все още зашеметен.

Искаше да говори. Искаше да каже на този син човек да скочи през някой космически канал и да се пръждоса в ада заедно със своя бас. Единственото, което излизаше от устата му, беше съскане. Той потрепери от разочарование. Тялото му трябваше да функционира — или да умре. Чувстваше го с мозъка на костите си. Или да бъде здрав, или да бъде унищожен.

Не знаеше откъде идва тази сигурност. Кой щеше да го убие? Не знаеше. Те, някои безлични те. Нямаше време за почивка. Отново трябваше да бъде пълноценен — или да умре.

Медицинската двойка излезе. Преследван от неясен страх, той започна да се опитва да прави упражнения. Можеше да движи само дясната си ръка. Привлечен от удрянето, което се предаваше на монитора от датчика при него, младежът се върна и му даде успокоително. Когато отново го обгърна мрак, му идеше да завие. След това сънува много лоши сънища. Всичко що-годе смислено щеше да е добре дошло за объркания му ум, но когато се събуди, можа да си спомни единствено, че сънят беше много лош.

След безкрайно дълго време лекарката дойде да го нахрани. Натисна някакъв лост и леглото се повдигна.

— Нека да опитаме новия ти стомах, приятелю — каза тя.

Приятел? Беше ли й приятел? Имаше нужда от приятел, в това нямаше никакво съмнение.

— Шейсет милиграма глюкозен разтвор — захар и вода. — Първото блюдо в твоя живот, така да се каже. Чудя се дали вече имаш необходимия елементарен контрол върху основните мускули, за да можеш да смучеш през сламка.

Имаше. Щом първите капки от течността попаднаха на устните му, той започна да смуче. Да смуче и да гълта. По-елементарен контрол от този не можеше да съществува. Само дето не можа да изпие всичко.

— Това е добре — каза тя. Гласът й приличаше на ромол. — Стомахът ти още не е пораснал достатъчно, сам виждаш. Лили побърза да те събуди. Всичките органи, които сменихме, са още малко маломерни за тялото ти, което означава, че ще се натоварват прекомерно и няма да растат така бързо, както в кувьоза. За известно време няма да ти стига дъх. Но пък така беше по-лесно за работа. Имах повече свободно пространство, което много ме облекчи.