Читать «Огледален танц» онлайн - страница 200

Беше зашеметен, в полубудно състояние, плуваше между съня и болката, когато дойде жената.

Със замъгленото си зрение той видя, че тя се наведе.

— Сега ще извадим стимулатора. — Гласът й беше ясен и нисък. Тръбите от ушите му бяха махнати — или пък ги беше сънувал? — Новото ти сърце ще тупти самостоятелно и белите ти дробове ще работят самички.

Тя се наведе над бодящите го гърди. Беше много хубава, елегантен интелектуален тип. Съжаляваше, че й се представя облечен само в лепкавата маса, макар да му се струваше, че вече й се е представял и с още по-оскъдно облекло. Не можеше да си спомни къде или как. Тя направи нещо с буцата на паешкото тяло. Той видя за миг червения разрез през кожата си — и пак след миг разрезът отново бе залепен. Тя, изглежда, отряза сърцето му досущ като древен жрец, принасящ жертва, но това беше невъзможно, защото той продължаваше да диша. Все пак определено беше извадила нещо, защото го постави на таблата, която държеше помощникът й.

— Готово. — Тя внимателно го наблюдаваше.

Той също я наблюдаваше, игнорирайки изкривяванията на образа, създавани от мехлема върху очите му. Имаше права лъскава черна коса, завита на кок — всъщност повече приличаше на валмо. Няколко красиви кичура се бяха измъкнали и плуваха около лицето й. Златиста кожа. Златиста кожа и леко дръпнати очи. Тежки аристократични мигли. Носът й — леко извит. Приятно, неподправено лице без хирургически промени за математически съвършена хубост, оживено от някакво тревожно напрежение. Одухотворено лице. Лице на интересна личност. Но, уви, непозната.

Беше висока и стройна, в светлозелена лабораторна мантия над другите дрехи.

— Док-тор — опита се да отгатне той, но от пластмасата в устата му думата прозвуча като неразбираемо клокочене.

— Сега ще извадя тази тръба — каза тя и издърпа нещо лепкаво около устните и бузите му — лента? С нея се откъсна още мъртва кожа. Измъкна внимателно и тръбата от гърлото му. Той се задави. Беше като да повърнеш змия. От облекчение, че се е отървал от нея, нас малко не припадна отново. Имаше още някаква тръба — кислород? — която запълваше ноздрите му.

Той размърда новата си челюст и преглътна за първи път от… от… Във всеки случай чувстваше езика си дебел и надут. Гърдите го боляха ужасно. Но потече слюнка и овлажни изсъхналата му уста. Човек всъщност не оценява слюнката, докато не му се наложи да живее без нея. Сърцето му биеше бързо и слабо, като пърхане на птичи крила. Не го чувстваше нормално, но поне чувстваше нещо.

— Как се казваш? — попита го тя.

Подсъзнателният ужас, който усърдно бе избягвал, зейна с черната си паст. Дишането му се ускори. Въпреки кислорода не му достигаше въздух. Не можеше да отговори на въпроса й.