Читать «Огледален танц» онлайн - страница 195

— Тя толкова много искаше да й бъдете син, че не можах да я спра. Но ви бях много ядосана и го изтърсих.

— И какво стана?

Ботари-Джесек поклати глава в почуда.

— Тя е истинска бетанка. Толкова е странна… Никога не е там, където човек предполага, имам предвид умствено. Тя ни най-малко не се изненада. И после ми обясни всичко… имах чувството, че мозъкът ми е изваден и добре промит с вода и четка.

Ботари-Джесек едва не се засмя.

— Типичен разговор с графинята. — Той задиша неспокойно. „Тя не ме презира…?“

— Бях несправедлива към вас — продължи Ботари-Джесек упорито.

Той разпери ръце от раздразнение.

— Хубаво е да знам, че имам такъв защитник, но вие не бяхте несправедлива. Ставаше точно онова, което мислехте. Щях да го направя, ако можех — каза той мрачно. — Не ме спря моята добродетел, а високоволтовото състояние, в което се намирах.

— Оо, не искам да кажа, че бях несправедлива относно фактите. Но влагах много гняв в начина, по който си ги обяснявах. Нямах представа в колко голяма степен сте продукт на систематичен терор. И как невероятно сте се съпротивлявали. Мисля, че на ваше място щях да стана шизофреннчка.

— Не беше толкова лошо през цялото време — каза той стеснително.

— Но вие трябва да разберете — повтори тя упорито. — Да разберете какво ставаше в мен. Във връзка с баща ми.

— Какво? — Сякаш някой го беше праснал в ченето. — Зная какво общо има моят баща, но защо, по дяволите, и вашият?

Тя стана и закрачи из стаята. Нещо я вълнуваше. После припряно заразказва:

— Баща ми е изнасилил майка ми. По време на бараярското нашествие на Ескобар. Така съм дошла на света. Научих го преди няколко години. Това ме прави болезнено чувствителна по този въпрос. Не мога да го понасям — тя стисна юмруци, — но то е в мен. Не мога да се освободя от него. Това не ми позволяваше да гледам обективно на вас. Все едно, че през последните два месеца ви гледах през мъгла. Графинята разпръсна тази мъгла. — И наистина, очите й повече не го смразяваха. — Графът също ми помогна повече, отколкото очаквах.

— Оо! — Какво трябваше да каже? Значи през тези два часа не бяха говорили само за него. Очевидно около нейната история имаше още неща, но той, разбира се, нямаше да я пита. За първи път не беше принуден да се извинява. — Аз… не съжалявам, че съществувате. Както и да сте дошла на този свят.

Тя се усмихна хитро.

— Всъщност аз също не съжалявам.

Почувства се много странно. Раздразнението от нарушеното му спокойствие постепенно беше преминало, заменено от чувството на близост, което го изненада. Беше странно облекчен от това разтоварване от бремето на тайните му. Страхът му беше изчезнал, сякаш споделената тайна го бе стопила. „Господи, дали ако кажа на още четирима-петима души, ще бъда напълно свободен?“

Провеси крака от леглото, хвана я за ръката, притегли я до стола до леглото си, качи се на него, изправи се и я целуна.

— Благодаря ви!

Тя го погледна смаяно.

— За какво? — Усмихна се и решително си издърпа ръката.

— За това, че ви има. За това, че ме оставихте жив. И аз не знам защо. — Той се усмихна ободрен, но после усмивката му посърна. Внимателно слезе от стола и седна.